Току-що навърших 44 години. Това е възраст, при мисълта за която бих се ужасила когато бях на 25 или 30 години. Възраст е, която много от моите далеч по-млади колеги не могат да си представят. Архитектура на непоклатимата отговорност, по-малко вдъхновен и по-малко разнообразен живот, привидно безкрайни ангажименти с децата. 

Но не е страшно. "Страшно" сега е известието, че някой, когото обичаш, може да има рак; ("Страшно" е) имейлът, който потвърждава, че трябва да се преместиш далеч от семейството и приятелите; дълбоката тъга на семейство, надмогнато от скръб. А натрупването на толкова много, прекрасни години? То е успокояващо, не е плашещо. 

Прекарах 20-те и 30-те си години в безкрайно движение. Търсих любов, работих до 20 ч., бягах в маратони, танцувах в бар в спрял да функционира шпионски център от Студената война на 50-та улица, в метростанция. Наред цялата тази лудост, имах забележително малко вяра, че ще открия нещата, от които се нуждаех. Но ги открих. 

Не беше винаги красиво и все още не е. Всеки, когото познавам, е зает и уморен. Не уморен от ставането в 5 сутринта, с нагорещена ютия за гладене. Уморен от безкрайното калибриране да се управлява всичко: колко минути можеш да изстискаш навън от офиса, преди големия спринт към вкъщи? Колко на брой спора, преди да се запазят полети за пътуване до вкъщи за Коледа, преди да приемеш, че съпругът/съпругата ти никога няма да сподели твоето безграйно планиране? Колко поред вечери можеш да излизаш навън, преди децата ти да се разбунтуват? По какъв деликатен и изумителен начин те ти казват, че имат нужда от теб? (Отговор: по много.)

Тези (редица) разочарования на "първия свят" са смекчени от едно дълбоко задоволство. Аз открих от какво имах нужда и го създадох. 

Всичко е по-трудно сега. Изглежда, безкрайно проверявам неща: моите родители, моите деца (не, не знам къде точно е всеки техен чорап или книга от библиотеката), календарите на всички. Простото излизане от вратата понякога налага известно ниво на съзнателност и самоконтрол, които аз просто не притежавам. Но мога да го понеса. Защото животът не ме затрупва по начина, по който го правеше. 

Иска ми се само да не бях се тревожила толкова накъде ще ме отведе линията на бъдещето ми. Така щях да имам повече увереност, която щях да мога да наклоня в полза на живота, който исках. 

Ако можех да се върна в миналото, ето какво бих казала на 30-годишното си аз (и на всеки на тази възраст). 

Не се притеснявай, че няма да си намериш любов. Баща ми ми каза да не се притеснявам толкова много за любов. "Ти знаеш как да обичаш, така че ще си намериш любов", каза той. Ще си намериш любов. Но ще е необходимо време. 

Кариерата ти ще бъде милион неща, но не и точно това, което искаш, когато го искаш. Тя ще бъде голяма, и светла, и бляскава. И после няма да бъде. Може би ще стане такава отново. А може би ще бъде посредствена, но при все това значима за хора. Ти ще измислиш какъв набор от отделни жертви да направиш, които имат смисъл за теб. И наборът ще се променя с времето. 

Да казваш "Да" е по-забавно от да казваш "Не". ("Не" винаги можеш да кажеш по-късно..)

Не приемай банковия кредит, който не можеш да си позволиш. Не казвай "Да" на това. Ще виждаш хора да правят епохално лоши финансови решения, купувайки къщата, която не могат да си позволят, или придържайки се към "BMW X5" начин на живот, който не им съответства. Купи си по-малка къща, имайки предвид какво следва от това. 

Хората се променят, но малко. Ако някой е изневерявал тогава, той най-вероятно ще изневерява и сега. Децата имат ефект, смекчават дори изключително егоцентричните хора, които започват да виждат света през очите на синовете и дъщерите си... Научават ги да слушат, защото не искат да пропускат твърде много. 

Хората умират. Тази абстракция "смъртта" се сблъсква с късметлиите, които не са се изправили пред нея в по-ранните години от живота си, на малко по-късен, след 30-годишен етап. Тя става зловещо вездесъща. Ракът е особено лош. И числата не лъжат - или ти ще го имаш, или някой, когото обичаш... И при цялото говорене за битката и как някои са го надмогнали, други не успяват. Дъщери ще изгубят майките си, майки ще изгубят синовете си. След като той се случи и най-глупавите реклами ще те разплакват. Приемай, приеми го. Бъди силен. 

Ще запазиш приятелствата, които си заслужава да бъдат съхранени и поддържани, без значение дали конкретният човек живее на хиляди километри и колко често си говорите. Ще намериш и нови приятелства. За създаването на такива в някои случаи ще бъде особено трудно, а в други ще трябва само да се купят две бири. Ще съобразяваш графика си с този на партньора, срещу графика на големите спортни състезания и училищния календар, срещу работни ангажименти. Но така е правилно - вложи труд във връзките си с хората, които цениш. 

Гримът може да прави чудеса. Аз открих това на малко по-късен етап в живота. 

По материал на Джени Андърсън в сп. Quartz

Източник: Мениджър Нюз