Бях свела поглед, взирайки се в количката му, нежно люлеейки я с крак и надявайки се никой да не забележи немитата ми коса, мръсния ми анцунг или торбичките под очите ми. Мислех си, че сме там заради бебето – нямах никаква представа, че ще си тръгна от кабинета на педиатъра с диагноза следродилна депресия.
Бях твърдо решена да разбера какво тормози детето ми и бях толкова концентрирана в това да се уверявам дали то е щастливо, че дори и за миг не съм си представяла, че аз ще съм човекът с диагнозата. Но в деня преди часа ни при лекарката бях стигнала лимита си.
Цял ден безуспешно се опитвах да го приспя, което, за съжаление, не беше нещо необичайно. Повечето наши дни минаваха в постоянно клатене и люлеене, за да заспи, само за да го събудя малко, след като съм го приспала. Конкретно в този ден синът ми отново имаше един от онези пристъпи на плач, случващи се един-два пъти седмично. Беше абсолютно неутешим за повече от час. Минах през обичайното – люлеене, хранене, разхождане – нищо не помогна. Затова се обадих на майка си бясна и обляна в сълзи.
„Какво му е на това бебе?”, попитах. Тя изглеждаше също толкова озадачена, колкото и аз. С добрина и загриженост в гласа си ми каза, че не знае и че аз съм развила ушна инфекция на подобна възраст и може би и моето дете има такава.
„Може ли да го заведеш на доктор, за всеки случай?”, посъветва ме тя.
Почувствах се страшно самотна. Сякаш бях единствената майка, на която изобщо „не ѝ харесва”. Понякога се чудех, макар и да не съм го изричала на глас, дали изобщо обичам това дете. Чувствах се все едно механично минавам през всичко: хранене, оригване, преобличане, приспиване, без изобщо да се чувствам свързана с това малко същество, което зависеше от мен.
