- Не се научи, бабе. Сто пъти те учих и сто пъти не схвана. От мъж се тръгва с високо вдигната глава и тракане на токчета. Реве се два пъти. Един път за него, че е изгубил, и един път за тебе си, че си била неразбрана там, където искаш да си. Ех, момиче. Че за кой път раните си ближеш? Що ти трябваше да се хвърляш надолу с глава?

- Не е тъй, бабо. Знaеш, сърце, де що обича не пита. И не искаш да пуснеш тая връзка, дето най те реже и тая болка, дето най те извива. И гориш в ада на бавен огън.

- Докога ще съм жива, чедо, да те уча? Той не е ли разбрал в твое присъствие и в твое отсъствие няма да разбере. Ти му сочиш луната - той ти гледа пръста. Ех... Вдигни главица. И да се кахъриш, и не ни време ще върнеш, ни него ще промениш. Паднала си в пепелта стани и поизтупай дрехите си. И сама се поживи.

Туй то. От толкова загуби не си на загуба. Имаш се тебе си. Не се научи, бабе. Да си тръгваш, да не чакаш. Преди вратата да е хлопнала, вземи си обувчиците в ръка, ако щеш, и бягай. Накъдето ти видят очите. Не се научи да се разделяш, да се владееш.

Бог ти е дал голяма душа. И възпитала съм я добра. Ама не съм те отгледала да я трошат и газят. Пази се, дете. Няма да съм жива аз цял живот акъл да ти давам.

Aвтор: Иси