Обикновено влизам в стаята на дъщеря си с известна доза боязън. Има полюшваща се купчина от мъртви клетки, има чаши със зеленясала течност в тях. Понякога има и изненадващи миризми, не всичките приятни.
Защо обаче не ѝ казвам да почисти? Е, правя го от време на време, но не с особена настойчивост или надежда за разбиране, отчасти защото намирам традиционния отговор на подобна родителска инструкция за много труден за оспорване – „Стаята си е моя, какъв ти е проблемът?“
Някой би отговорил стандартно – „Всъщност, ако провериш в нотариалния акт, ще разбереш, че реално стаята е моя“ – но това няма да ви отведе никъде, най-много в логическите заешки бърлоги, в които неизбежно дреме „Ами не е трябвало да се раждам тогава, нали?“
Въпросът е, че стаята си е наистина тяхното пространство, ако не де юре, то де факто. Може би трябва да оставим децата да си се търкалят в него.
Подозирам, че жена ми ме смята за хлабав, задето имам такива възгледи, и може би щях да се съглася, ако моята липса на решителност не се закорави от скорошна статия в New York Times, озаглавена „Трябва ли да накарам дъщеря си да си изчисти стаята?“ Свръхконтролиращата майка в крайна сметка отговоря на въпроса с неохотно, но отчетливо „Не“.
Тя казва, че „катастрофата, вдъхновена от Джаксън Полък“, която представлява стаята на 15-годишната ѝ дъщеря, трябва да бъде държана под контрол, но майчиният „импулс да изчисти може да е отблъскващ, един вид опит за установяване на контрол по време на безпокойство.“
Звучи мъдро. Част от причините, поради които искаме децата да си чистят стаите, са същите, заради които искаме от тях да ядат зелении. Те са по-скоро символни, отколкото логически. Тревожим се за това, защото имаме ниска емоционална толерантност към хаоса, дори към хаоса на другите хора, затворен между четири стени.
Ако не сте настроени толкова философски, бихте казали, че е важно детето ви да поддържа чисто пространството си, защото мръсотията е неефективна и изглежда грозно. Но пак – това не е вашето пространство, тогава защо се тревожите? Може да искате по-добра хигиена, но доколкото ми е известно процентът тийнейджъри, страдащи от сериозни заболявания заради мръсни стаи, е забележително нисък.
Може да кажете също, че чистенето ги учи как да оцеляват във външния свят, но не ми се струва резонно. Някои деца са спретнати, а други – не, и няма много какво да направите по въпроса. Разхвърляните хора също я карат някак си – знам, защото съм един от тях.
Има и други добри причини да се въздържаме от безкрайното опяване на тийнейджърите за чистенето на стаята. Ако има нещо, което трябва да ѝ се отчете на дъщеря ми, то е, че е страшно заета в училище и когато се прибере вкъщи, няма никакво време. Да ѝ дам малко личен контрол и пространство е физиологически важно.
Но си има граници. Щом откриете екскременти от гризачи (или самите гризачи) под нощното шкафче, е време да се предприемат някакви действия. Но по-често отговорът ни би трябвало да е – карай да върви. Както казва един психолог, цитиран в статията на New York Times, „колкото повече го правите на проблем, толкова по-дълго ще стои този проблем.“ Друг психолог прави различна, но еднакво уместна забележка: „За децата е важна структурираността, което не е задължително едно и също с чистата стая.“
Ако имате нужда от още убеждаване, прочетете прекрасната книга на Ан Тайлър Tumble Tower. В нея става въпрос за красотата или поне за необходимостта от неразборията. Проблемът е, че това е детска книга, а не трябва да я четат децата. Ние трябва да я прочетем.
Новите родители
