На една от лекциите професорът ни съобщи, че имаме нова колежка. В този момент усетих леко докосване по рамото. Огледах се и видях дребничка старица, която ми се усмихваше толкова открито и лъчезарно, че неволно и аз се усмихнах.
- Здравей, красавице. Аз съм Роуз и съм на 87 години. – каза тя. – Може ли да седна до теб?
Усмихнах й се отново и й направих място.
- Разбира се, сядай. Мога ли да попитам какво те води в университета на тази невинна възраст? – изведнъж ми се прииска да се пошегувам с нея.
- Тук съм, за да срещна някой богат мъж, да се омъжа и да му родя куп дечица. – намигна ми жената и отново се усмихна.
- А сериозно? – продължих аз. Все повече харесвах новата си състудентка и бях любопитна какво я мотивира да се захване са такова предизвикателство на тази възраст.
- Ами, ако трябва сериозно... Винаги съм искала да имам висше образование. И ето ме тук. – кратко отговори Роуз.
След лекциите излязохме заедно и седнахме да пием кафе. От този ден нататък винаги си тръгвахме заедно с Роуз и дълго разговаряхме. Обичах да слушам нейните разкази, в които тя споделяше своята мъдрост и житейски опит. Междувременно тя се превърна в иконата на випуска. Където и да отидеше, Роуз бързо се сприятеляваше, обличаше се добре и искрено се радваше на вниманието на колегите. Тя живееше!
В края на семестъра я поканихме да изнесе реч на тържеството на випуска. Когато тръгна към трибуната, листовете, на които си беше написала словото, паднаха от ръцете й и се разпиляха по пода. Роуз се притесни и се опита да ги събере, но успя да вдигне само някои от тях.
- Моля да ме извините, малко се разсеях. Заради мъжа си зарязах бирата и сега от съвсем малко уиски се опияних, - пошегува се тя. – Сега ще ми е трудно да си подредя речта отново, затова ще ви кажа само няколко неща, които мисля.
Когато смехът в залата утихна, тя се прокашля и започна да говори:
