Има някакви клиники за лечение на зависимости, които по-скоро наподобяват места за лишаване от свобода. Но статистиката в Либия не казва, че има наркомани, защото така би признала, че има наркотици.
Всичко има. Но е забранено за тълпата и само избрани печелят от разпространението на „забранения плод”.
Естествено, знае се кои са потребителите и това се използва, когато човекът стане неудобен.
Либия е просто пример за забраните и смисъла им.
Забраните са затова - да бъдат нарушавани.
Стремежът на всички е да постигнат статут, който да им позволява да се надсмиват на ограниченията.
Да минават на червено, защото се приема, че бързат повече от обикновените хора, да не чакат на опашки за паспортен контрол, багажът им да не минава проверка, да не плащат сметките си, защото за останалите трябва да е чест да ги почерпят. Списъкът на привилегиите, които не са нищо друго освен надрастване на общите правила, може да стане безкраен.
Но има неща, за които е обидно за всички ни да се регулират със забрана.
Такава няма, а личи, че е нужна.
Не разбирам защо държавата трябва да се намеси с големи табели и солени глоби, когато става въпрос за изхвърляне на боклука от вкъщи.
От известно време някой оставя торбички с отпадъци до входната врата на блока, в който живея. Някой съсед (не съм аз) минава, взема ги и ги занася, където им е мястото.
Други от същия блок пък оставят торбите с боклук до колите си. По-точно, на празното място, което остава, след като потеглят за работа.
И пак разчитат някой друг да мине и да елиминира минисметището, което образуват.
Аз наблюдавам ефекта от липсата на забрана и още мисля как да постъпя.
Не се сещам друго, освен да продължавам да си изхвърлям боклука в кофата. Без да е задължително.
Миролюба Бенатова
