Нийл Геймън: „Имаме задължението да мечтаем“

20 септември 2019 г., 19:00
1186

Guliver / Getty Images

Нийл Геймън (1960) е английски писател на фентъзи, нучна фантастика и комикси. Придобива популярност най-вече с романа си „Хюго“, за който получава и няколко награди. На 14 октомври 2013 г. в Барбикан център, Лондон, се провежда годишната серия на Агенцията за четене, която има за цел да привлече изявени писатели и мислители, които да споделят иновативни идеи за четенето, книгите, библиотеките, пише Manifest.bg. В речта си Нийл обяснява каква е връзката между думите, грамотността, способността да се справяш в живота, въображението и мечтите.

За хората е важно да ти кажат на чия страна са и защо и дали биха били пристрастни. Един вид декларация за интересите на членовете. И така, аз ще ви говоря за четенето. Ще ви кажа, че библиотеките са важни. Мисля, че четенето на художествена проза, четенето за удоволствие е едно от най-важните неща, които човек може да прави. Ще направя пламенна реч, за да разберат хората какви са библиотеките и библиотекарите и за да се опазят тези две неща.

И аз съм пристрастен, очевидно и извънредно много. Аз съм автор, предимно автор на художествена проза. Пиша за деца и възрастни. За последните тридесет години, изкарвам прехраната си от думите, най-вече като съчинявам разни неща и ги описвам. Очевидно е в мой интерес хората да четат, да четат художествена литература, да съществуват библиотеките и библиотекарите и да насърчават любовта към четенето и местата, където може да се чете.

Така че съм пристрастен като писател.

Но съм много, много по-пристрастен като читател. И даже съм още по-пристрастен като британски гражданин. И съм тук и говоря тази вечер, под патронажа на Агенцията за четене: благотворителна фондация, чиято мисия е да даде на всеки равен шанс в живота като помага на хората да станат по-уверени и ентусиазирани читатели. Тя подпомага програми за грамотност, библиотеки и отделни хора и отявлено и бурно насърчава акта на четене. Защото, както ни казват, всичко се променя, когато четем.

И това е онази промяна и онова четене, за което съм дошъл да говоря тази вечер. Искам да говоря за това какво четенето върши. За какво е полезно.

Веднъж бях в Ню Йорк и присъствах на беседа за построяването на частни затвори – бързо развиваща се промишленост в Америка. Промишлеността със затворите се нуждае от план за бъдещото си развитие – колко килии ще са необходими? Колко затворници ще има след 15 години? И те откриха, че могат да го предскажат много лесно като използват прост алгоритъм въз основа на това какъв процент от десет и единадесет годишните не могат да четат. А които със сигурност не могат да четат за удоволствие.

Не е едно към едно: не можем да твърдим, че образованото общество не познава престъпността. Но взаимовръзките са съвсем явни.

И мисля, че някои от тези взаимовръзки, най-простата, произлиза от нещо съвсем елементарно. Грамотните хора четат художествена литература.

Художествената литература има две ползи. Първо, тя те пристрастява към четенето. Подтиква те да искаш да знаеш какво се случва после, да искаш да обърнеш страницата, нуждаеш се да продължиш, дори да е трудно, защото някой е в беда и ти трябва да знаеш как ще завърши всичко това…

…това е съвсем истинска движеща сила. И те принуждава да научаваш нови думи, да имаш нови мисли, да продължаваш. Да откриваш, че четенето само по себе си е удоволствие. Веднъж, щом го научиш, ти можеш да четеш всичко. А четенето е ключ. Преди няколко години се появиха слухове, свързани с идеята, че ние живеем в пост-грамотен свят, в който способността да осмисляш написани думи е някак си излишна, но тези дни отминаха: думите са по-важни от всякога: ние управляваме света чрез думи и тъй както светът преминава в мрежата, ние трябва да го последваме, да общуваме и разбираме какво четем.

Хората, които не могат да се разбират помежду си – не могат да обменят идеи, не могат да общуват и програмите за превод не биха им помогнали.

Най-простият начин да се уверим, че отглеждаме грамотни деца е да ги научим да четат и да им покажем, че четенето е приятно занимание. Иначе казано, това значи да им намерим книги, с които ще се забавляват, да им дадем достъп до тях и да им позволим да ги прочетат.

Не мисля, че има такова нещо като лоша книга за деца. От време на време става модерно сред някои възрастни да посочат група детски книги, жанр, може би и автор и да ги обявят за лоши, за книги, които децата не бива да четат. Виждал съм го да се случва многократно; Инид Блайтън беше обявен за лош автор, такъв беше и Р.Л.Стайн, такива бяха и дузина други писатели. Комиксите бяха порицани като благоприятстващи неграмотността. Дрън-дрън. Това е снобизъм и глупост.

Няма лоши автори за деца, които децата да харесват и да искат да четат и откриват, защото всяко дете е различно. Те могат да открият историите, от които се нуждаят и да се потопят сами в тях. Баналната изтъркана идея не е банална и изтъркана за тях. Това е първият път, когато дете я открива. Не обезсърчавайте децата от четенето, защото си мислите, че четат грешното нещо. Художествената литература, която не харесвате е стъпка към пристрастяването към други книги, които може да предпочитате. А и не всеки има същия вкус като вашия.

Добронамерените възрастни лесно могат да разрушат детската любов към четенето: възпрете ги от четенето на това, което ги забавлява или им дайте стойностни-но-скучни книги, които харесвате, еквивалентите на викторианската „възпитателна” литература в 21 век. Ще се натъкнете на поколение, убедено че четенето не е яко и още по-лошо – че е неприятно.

Децата ни трябва да минават стъпка по стъпка през четенето: всичко, което им харесва да четат ще ги придвижи напред, стъпало след стъпало към грамотността. (Също така, не правете това, което авторът направи, когато 11-годишната му дъщеря привърши Р.Л. Стайн, а именно – да й даде „Кери” на Стивън Кинг, казвайки, че ако е харесала онова, ще обикне и това! До края на юношеските си години, Холи не прочете нищо друго, освен безопасни истории за заселници в прериите и все още се вторачва в мен, когато се спомене името на Стивън Кинг.)

И второто, което художествената литература прави е да изгражда съпричастност. Когато гледате телевизия или филм, виждате какво се случва на други хора. Прозата е нещо, което изграждаш от 26 букви и шепа пунктоационни знаци и ти, само и единствено ти, използвайки въображението си, създаваш свят, населяваш го с хора и започваш да гледаш с други очи. Започваш да чувстваш нещата, да посещаваш места и светове, за които иначе не би могъл да знаеш. Научаваш, че всеки един там някъде също е „аз”. Ти си някой друг и когато се върнеш в собствения си свят, ще си мъничко променен.

Съпричастието е средство за сплотяване на хората, което ни позволява да функционираме като нещо повече от обсебени от себе си същества.

Също така, докато четеш, ти откриваш нещо наистина жизненоважно, за да си проправиш път в света. И то е следното:
НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО СВЕТЪТ ДА БЪДЕ ТАКЪВ. НЕЩАТА МОГАТ ДА СА РАЗЛИЧНИ.

Бях в Китай през 2007 на първия в китайската история партийно одобрен конгрес за научна фантастика и фентъзи. И в един момент дръпнах един от главните ръководители настрана и го попитах: „Защо? Научната фантастика не е била одобрявана дълго време. Какво се е променило?”

„Просто е” – каза ми той. Китайците бяха брилянтни в правенето на неща, стига друг да им донесе плановете. Но те не извършвали нововъведения и нищо ново не са изобретили. Те нямали въображение. Затова изпратили делегация в Щатите – в Apple, Microsoft, Google и там разпитали хората, които творят бъдещето. И установили, че всички те са чели научна фантастика, когато са били деца.

Литературата може да ти покаже различен свят. Тя може да те отведе на място, където никога не си бил. След като веднъж посетиш други светове, както ония, които са яли вълшебни плодове, никога не можеш да бъдеш напълно задоволен от света, в който си израснал. Неудовлетвореността е хубаво нещо: хората могат да променят и подобряват световете си и да ги оставят по-добри, да ги оставят различни.

И докато сме на тази тема, искам да кажа няколко думи за ескейпизма. Чух този термин да се подмята, като че ли е нещо лошо. Сякаш „ескейпистката” литература е евтин опиат, употребяван от обърканите, глупавите и заблудените и единствената заслужаваща си литература, за възрастни или за деца, е миметичната литература, която отразява най-лошото от света, в който читателят се намира.

Ако сте били заклещени в невъзможна ситуация, на неприятно място, с хора, които ви мислят злото и някой ви предложи временно бягство, защо да не го приемеш? И ескейпистката литература е точно това: литература, която отваря врата, показва слънчевата светлина навън, предоставя ти място, където да отидеш, да се контролираш, да си с хора, с които искаш да бъдеш (а книгите са истински места, няма съмнение в това); и най-вече, по време на бягството ти, книгите също могат да ти дадат познание за света и положението ти в него, да ти дадат оръжие и броня: истински неща, които можеш да вземеш обратно в затвора си. Умения, познание и средства, които можеш да използваш, за да избягаш наистина.

Както Дж. Р. Р. Толкин ни припомни, единствените хора, които хулят бягството, са тъмничари.

Друг начин да разрушиш детската любов към четенето е, разбира се, да се увериш, че няма никакви книги наоколо. И да не предоставиш никакво място за четене на книги.

Аз бях късметлия. Имах отлична местна библиотека, докато растях. Имах родители, които можех да увещая в летните ваканции да ме оставят в библиотеката на път за работа. И онзи тип библиотекари, които нямаха нищо против едно малко момче без придружители да идва всяка сутрин в детската библиотека и да се отправя към каталога, търсейки книги за духове, магия или ракети, търсейки вампири, детективи, вещици или чудеса. И когато приключих с детската библиотека, се захванах с книгите за възрастни.

Библиотекарите бяха добри. Те харесваха книгите и това да бъдат четени. Научиха ме как да си поръчвам книги от други библиотеки чрез междубиблиотечните заемни служби. Не проявяваха надменност спрямо книгите, които четях. Те като че ли просто харесваха присъствието на онова малко момче с широко отворени очи, което обичаше да чете и говореха с мен за книгите, намираха ми други книги от поредицата, помагаха ми. Държаха се с мен като с друг читател – нищо повече или по-малко – което означава, че се отнасяха към мен с уважение. Като осем годишен, не бях свикнал да се отнасят към мен с уважение.

Но библиотеките дават свобода. Свобода да четеш, свобода на идеите, свобода на общуването. Те образоват (а това не е процес, който приключва, когато завършим училище или университет), забавляват, създават спокойни пространства и дават достъп до информация. Притеснявам се, че сега в 21 век хората разбират погрешно библиотеките и предназначението им. Ако приемаш библиотеката като рафт с книги, може да изглежда като отживелица или демоде, в смисъл, че повечето, но не всички, печатни книги имат дигитално издание. Но това значи да пропуснеш смисъла по същество. Мисля, че  това е свързано със същността на информацията.

Информацията има стойност, а правилната информация има огромна стойност. За цялата човешка история, ние сме живели във време на информационен недостиг и да имаме нужната информация винаги е било важно и си е заслужавало: кога да приберем реколтата, къде да намерим неща, карти, истории и разкази, които винаги са били добри за маса и компания. Информацията е била ценна и тези, които са я имали или са знаели как да я набавят, са могли да таксуват тази услуга.

В последните няколко години, ние преминахме от икономика на информационен недостиг към икономика, задвижена от информационно пренасищане.Според Ерик Шмит от Google, на всеки два дни човечеството създава толкова информация, колкото е създало от зората на цивилизацията до 2003. Това е около пет екзабайта данни на ден, за тези от вас, които си записват. Предизвикателството вече не е в откриването на рядкото растение в пустинята, а в намирането на конкретно растение, което расте в джунглата. Ще имаме нужда от помощ, за да преминем през информацията и да намерим точно това, което ни трябва.

Библиотеките са места, където хората търсят информация. Книгите са само върха на информационния айсберг: те са там, а библиотеките могат да ти предоставят книги свободно и легално. Децата наемат книги от библиотеките повече от всякога – книги от всякакъв вид: печатни, дигитални и аудио. Но освен това, библиотеките например са място, където хората, които може да не разполагат с компютър или интернет връзка, могат да влязат онлайн без да плащат нищо: изключително важно, когато начинът, по който намираш работа, кандидатстваш за работа или издръжка се пренася предимно онлайн. Библиотеките могат да помогнат на хората да се ориентират в този свят.

Не мисля, че всички книги ще се или трябва да се пренесат на екраните: както Дългас Адамс веднъж ми обърна внимание, повече от 20 години преди да се появи киндъла, физическата книга е като акула. Акулите са древни: имало е акули в океана преди динозаврите. И причината, поради която все още има акули наоколо е, че акулите са по-добри в това да бъдат акули, отколкото е всеки друг. Физическите книги са корави, трудни за унищожаване, водоустойчиви, функциониращи на слънце и се усещат добре в ръката: добри са в това да бъдат книги и винаги ще има място за тях. Те принадлежат на библиотеките, точно както библиотеките вече се превърнаха в места, където да отидеш, за да получиш достъп до електронни книги, аудио-книги, DVD-та и уеб-съдържание.

Библиотеката е хранилище на информация и дава равен достъп до информация на всеки гражданин. Това включва и здравна информация. И такава за психичното здраве. Тя е обществено пространство. Тя е защитено място, убежище от света. Място, където има библиотекари. Начинът, по който ще изглеждат бъдещите библиотеки е нещо, което сега трябва да си представяме.

Грамотността е по-важна от когато и да било, в този свят на смс-и и имейли, свят на написаната информация. Имаме нужда да четем и пишем, имаме нужда от глобални граждани, които могат да четат с лекота, да схващат това, което четат, да долавят нюансите и сами да бъдат разбирани.

Библиотеките наистина са портите към бъдещето. Затова е нещастие, че по целия сват ние наблюдаваме местни власти да сграбчват възможността да затварят библиотеки като лесен начин да спестят пари, без да осъзнават, че те, съвсем буквално, крадат от бъдещето, за да плащат за настоящето. Те затварят портите, които трябва да стоят отворени.

Според скорошно изследване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Англия е „единствената страна, където най-възрастните са по-грамотни и с по-добри математически познания от най-младите, като са взети предвид и други фактори като пол, социално-икономически статус и заетост”.

Или иначе казано, нашите деца и внуци са по-малко грамотни и смятат по-зле от нас. Те са по-неспособни да се справят с живота, да го разбират и да решават проблеми. Те могат да бъдат излъгани и подведени по-лесно, ще бъдат по-неспособни да променят света, в който сами попадат, ще са по-малко годни за работа. Всичко това накуп. И като държава, Англия ще изостане зад други развити нации, защото ще й липсва квалифицирана работна сила. И докато политиците обвиняват друга партия за тези резултати, истината е, че ние трябва да научим децата си да четат и да се наслаждават на четенето.

Нуждаем се от библиотеки. Нуждаем се от книги. Нуждаем се от образовани граждани.

Не ми пука – не мисля, че има значение – дали тези книги са на хартия или дигитални, дали четеш от свитък или от екран. Важно е съдържанието.

Защото книгата е и съдържание и това е важното.

Чрез книгите ние общуваме с предците си. Чрез тях ние учим уроци от онези, които не са между живите и от човечеството, което се е изградило само, развило се е, постепенно е придобило знания, вместо да учи нещо повторно, отново и отново. Има истории, които са по-стари от повечето държави, истории, които са надживяли културите и зданията, в които са били разказани за първи път.

Мисля, че имаме отговорности към бъдещето. Отговорности и задължения към децата, към възрастните, в които ще се превърнат децата, към света, който ще населяват. Всички ние – като читатели, като писатели, като граждани: имаме задължения. Мисля, че тук мога да се опитам да дефинирам някои от тях.

Мисля, че имаме задължението да четем за удоволствие, вкъщи и на публични места. Ако четем за удоволствие, ако другите ни виждат да четем, тогава учим, упражняваме въображението си. И показваме на другите, че четенето е хубаво нещо.

Имаме задължението да подкрепяме библиотеките. Да използваме библиотеки, да насърчаваме другите да ги използват, да протестираме срещу затварянето им. Ако не цените библиотеките, значи не цените информацията, културата или мъдростта. Вие заглушавате гласовете на миналото и разваляте бъдещето.

Имаме задължението да четем на глас на децата си. Да им четем това, което харесват. Да им четем истории, от които вече сме отегчени. Да преправяме гласовете си, да ги правим интересни и да не спираме да им четем, само защото те са се научили да четат сами. Използвайте времето за четене на глас като време на заедност, когато няма телефони за проверяване, когато разсейващите неща са оставени настрана.

Имаме задължението да използваме езика. Да положим усилие: да открием какво значат думите и как да ги употребяваме, да общуваме ясно, да казваме това, което имаме предвид. Не бива да опитваме да замразяваме езика или да се преструваме, че е мъртъв и трябва да бъде почитан, а би трябвало да го използваме като живо нещо, което се лее, заема думи, позволява значенията и произношенията да се променят с времето.

Ние, писателите – и особено писателите за деца, но и всички писатели – имаме задължение към читателите ни: задължението да пишем истинни неща, особено важно е, когато създаваме истории за хора, които не съществуват, на места, които никога не ги е имало – за да разберат, че истината не е в случката, а в онова, което тя ни казва за това кои сме. В крайна сметка, литературата е лъжата, която казва истината.  Имаме задължението да не отегчаваме читателите си, а да ги караме да искат да обърнат страницата. Един от най-добрите лекове за неохотния читател е разказ, който не може да спре да чете. И докато ние трябва да разказваме на читателите си истински неща и да им даваме оръжия и щитове, да предаваме мъдрост, каквато сме придобили от краткия си престой на тази зелена земя, имаме задължението да не проповядваме, да не поучаваме, да не слагаме предъвкана нравственост и послания в устите на читателите, както възрастните птици хранят малките си с предварително сдъвкани личинки; и имаме задължението никога, при никакви обстоятелства, да не пишем нещо за деца, което ние самите не бихме искали да прочетем.

Имаме задължението да разбираме и да осъзнаваме това, че като писатели за деца вършим важна работа, защото ако ние объркаме нещата и напишем глупави книги, които да отвратят децата от четенето и книгите, ние обричаме собственото си бъдеще и скъсяваме тяхното.

Всички ние – възрастни и деца, писатели и читатели – имаме задължението да мечтаем. Имаме задължението да си представяме. Лесно е да се преструваш, че никой не може да промени нищо, че ние сме в свят, в който обществото е голямо и индивидът е по-малък от нищото: атом в стената, зрънце ориз в оризова плантация. Но истината е, че индивидите променят техните светове много пъти, индивидите творят бъдещето и го правят като си представят, че нещата мога да бъдат различни.

Огледайте се. Наистина. Поспрете за момент и огледайте стаята, в която се намирате. Ще отбележа нещо толкова очевидно, че често бива забравено. И то е: всичко, което можеш да видиш, включително стените, някога е било в нечие въображение. Някой е решил, че е по-лесно да седне на стол, отколкото на земята и е измислил стола. Някой си е представил начин, по който сега мога да говоря с вас в Лондон без всички да ни навали. Тази стая и нещата в нея, както и всичко друго в сградата, този град съществува, защото много пъти хората са имали нещо във въображението си. Те са мечтали, те са обмисляли, те са правили неща, които не са работили съвсем, те са описвали несъществуващи неща на хора, които им се присмиват.

И после, във времето, те са успели. Политическите движения, личните пориви, всичко е започнало от хора, които са си представяли друг начин на съществуване.

Имаме задължение да правим нещата красиви. Да не оставяме света по-противен, отколкото сме го заварили, да не опразваме океаните, да не оставяме нашите проблеми на следващото поколение. Имаме задължение да чистим след себе си и да не оставяме децата си в свят, който безотговорно сме объркали, измамили и осакатили.

Имаме задължение да казваме на политиците това, което искаме, да гласуваме срещу политиците от коя да е партия, които не разбират ролята на четенето в създаването на стойностни граждани; политици, които не искат да съхраняват и предпазват знанието, както и да насърчават грамотността. Това не е въпрос на политика на някоя партия. Това е въпрос на цялото човечество.

Веднъж попитали Албърт Айнщайн как можем да направим децата ни интелигентни. Неговият отговор бил едновременно прост и мъдър. „Ако искате децата ви да са интелигентни,” казал той, „четете им приказки. Ако искате да са още по-интелигентни, четете им още повече приказки.”

Той е разбирал смисъла от четенето и от въображението. Надявам се, че можем да дадем на децата ни свят, в който те ще четат, ще им бъде четено, ще развиват въображението си и ще разбират.

Благодаря ви за вниманието.

Ключови думи:
Коментари