Нийл Геймън (1960) е английски писател на фентъзи, нучна фантастика и комикси. Придобива популярност най-вече с романа си „Хюго“, за който получава и няколко награди. На 14 октомври 2013 г. в Барбикан център, Лондон, се провежда годишната серия на Агенцията за четене, която има за цел да привлече изявени писатели и мислители, които да споделят иновативни идеи за четенето, книгите, библиотеките, пише Manifest.bg. В речта си Нийл обяснява каква е връзката между думите, грамотността, способността да се справяш в живота, въображението и мечтите.

За хората е важно да ти кажат на чия страна са и защо и дали биха били пристрастни. Един вид декларация за интересите на членовете. И така, аз ще ви говоря за четенето. Ще ви кажа, че библиотеките са важни. Мисля, че четенето на художествена проза, четенето за удоволствие е едно от най-важните неща, които човек може да прави. Ще направя пламенна реч, за да разберат хората какви са библиотеките и библиотекарите и за да се опазят тези две неща.

И аз съм пристрастен, очевидно и извънредно много. Аз съм автор, предимно автор на художествена проза. Пиша за деца и възрастни. За последните тридесет години, изкарвам прехраната си от думите, най-вече като съчинявам разни неща и ги описвам. Очевидно е в мой интерес хората да четат, да четат художествена литература, да съществуват библиотеките и библиотекарите и да насърчават любовта към четенето и местата, където може да се чете.

Така че съм пристрастен като писател.

Но съм много, много по-пристрастен като читател. И даже съм още по-пристрастен като британски гражданин. И съм тук и говоря тази вечер, под патронажа на Агенцията за четене: благотворителна фондация, чиято мисия е да даде на всеки равен шанс в живота като помага на хората да станат по-уверени и ентусиазирани читатели. Тя подпомага програми за грамотност, библиотеки и отделни хора и отявлено и бурно насърчава акта на четене. Защото, както ни казват, всичко се променя, когато четем.

И това е онази промяна и онова четене, за което съм дошъл да говоря тази вечер. Искам да говоря за това какво четенето върши. За какво е полезно.

Веднъж бях в Ню Йорк и присъствах на беседа за построяването на частни затвори – бързо развиваща се промишленост в Америка. Промишлеността със затворите се нуждае от план за бъдещото си развитие – колко килии ще са необходими? Колко затворници ще има след 15 години? И те откриха, че могат да го предскажат много лесно като използват прост алгоритъм въз основа на това какъв процент от десет и единадесет годишните не могат да четат. А които със сигурност не могат да четат за удоволствие.

Не е едно към едно: не можем да твърдим, че образованото общество не познава престъпността. Но взаимовръзките са съвсем явни.

И мисля, че някои от тези взаимовръзки, най-простата, произлиза от нещо съвсем елементарно. Грамотните хора четат художествена литература.

Художествената литература има две ползи. Първо, тя те пристрастява към четенето. Подтиква те да искаш да знаеш какво се случва после, да искаш да обърнеш страницата, нуждаеш се да продължиш, дори да е трудно, защото някой е в беда и ти трябва да знаеш как ще завърши всичко това…

…това е съвсем истинска движеща сила. И те принуждава да научаваш нови думи, да имаш нови мисли, да продължаваш. Да откриваш, че четенето само по себе си е удоволствие. Веднъж, щом го научиш, ти можеш да четеш всичко. А четенето е ключ. Преди няколко години се появиха слухове, свързани с идеята, че ние живеем в пост-грамотен свят, в който способността да осмисляш написани думи е някак си излишна, но тези дни отминаха: думите са по-важни от всякога: ние управляваме света чрез думи и тъй както светът преминава в мрежата, ние трябва да го последваме, да общуваме и разбираме какво четем.

Хората, които не могат да се разбират помежду си – не могат да обменят идеи, не могат да общуват и програмите за превод не биха им помогнали.

Най-простият начин да се уверим, че отглеждаме грамотни деца е да ги научим да четат и да им покажем, че четенето е приятно занимание. Иначе казано, това значи да им намерим книги, с които ще се забавляват, да им дадем достъп до тях и да им позволим да ги прочетат.

Не мисля, че има такова нещо като лоша книга за деца. От време на време става модерно сред някои възрастни да посочат група детски книги, жанр, може би и автор и да ги обявят за лоши, за книги, които децата не бива да четат. Виждал съм го да се случва многократно; Инид Блайтън беше обявен за лош автор, такъв беше и Р.Л.Стайн, такива бяха и дузина други писатели. Комиксите бяха порицани като благоприятстващи неграмотността. Дрън-дрън. Това е снобизъм и глупост.