Тайните на любовта - вълшебното чувство, без което не можем

14 февруари 2019 г., 15:25
2681

Илюстрация: Tithi Luadthong / Shuttertock

„Пеперуди в стомаха”, романтично бленуване посред бял ден, еуфория, безсъние, луд копнеж, усещане, че цялата мултивселена е концентрирана в любимия човек... Ако всичко това ви звучи познато, няма причини за тревога - вие проявявате съвсем обичайно за биологичния вид Homo sapiens sapiens поведение. На човек с типичните симптоми на романтичната любов. Нещо, което се е случвало на повечето нормални хора, живели някога на планетата Земя.

„Какво е любовта?”

вероятно е сред най-старите въпроси на човечеството, които все още нямат ясен отговор. Или по-скоро имат твърде много отговори.

Още от зората на човечеството безброй поети, философи, изследователи, творци или просто редови жертви на Купидон са се опитвали да обяснят откъде идва тази могъща сила, която свързва човешките същества и която всеки ден

кара милиони здравомислещи хора да извършват крайно глупави неща.

Сила, която превръща напълно непознати до вчера хора в лудо влюбени двойки. И без която вероятно нямаше да съществуват филмовата и музикалната индустрия.

Идеализирането на любовта е явление също толкова старо, колкото опитите за нейното разбиране. Романтичната любов е „де факто” синоним на щастие и на върховна добродетел. От нея може да произтича само добро, тя побеждава злото, надмогва всички изпитания и ни прави по-добри, гласи обичайната мъдрост още от незапомнени времена.

Факт е, че любовта може да ни накара да покажем най-доброто от себе си – да проявим краен алтруизъм или да се жертваме за хората, които обичаме. Също така е факт обаче, че любовта има и своята тъмна страна. Ако така добре познатият идеал на романтичната любов е символ на емоционалния рай, то адът безспорно са изгарящата ревност, мъката от несподелената любов и болката от това да бъдеш отхвърлен.

Затова любовта може да събуди и най-примитивните сили от нашата същност, предизвиквайки сляпа ярост и насилие. Не е чудно, че „престъпленията от страст” в криминалните хроники са най-жестоки и по правило нямат нужда от рационален мотив. Накратко казано, любовта е най-интензивната и всеобхватна емоция, която можем да изпитаме и която има силата да ни направи не само неизказано щастливи, но и изключително нещастни. Тази двойственост на любовта и тази нейна стихийна способност да предизвиква щастие и страдания винаги са предизвиквали и двойствено отношение към нея. Мнозина мислители са обявявали любовта за вредна част от човешката природа. Психологът Лоурънс Каслър изразява това становище по следния начин: „Дори ако тя (любовта) е част от човешката природа, подобно на престъпленията и насилието, тя не е непременно желателна част”.

Доскоро науката странеше от темата за любовта,

почти така, както странеше от въпроса за съществуването на Бог. Дори през 60-те години на 20. век учените разглеждаха изследванията в областта на любовта като сигурен начин да провалят научната си кариера – аналогично на проучванията на НЛО или търсенето на „вечен двигател”. Основната причина науката да избягва тази човешка емоция бе фактът, че тя трудно се поддава на количествени и качествени измервания.

Докато например гневът и страхът водят до съвсем отчетливи и лесни за измерване реакции (ускорен пулс и дишане, мускулни контракции и т.н.), физиологичните „отпечатъци” на любовта са много по-размити. Друга причина

гневът и страхът да бъдат предпочитан обект за изучаване за сметка на любовта е, че те очевидно играят фундаментална роля в оцеляването и еволюцията на нашия биологичен вид. Тяхната пряка и ясна роля е да предопределят изхода от реакцията „бягай или се бий” – т.е. да бягаш или да се биеш с приближаващия саблезъб тигър например. В същото време е ясно, че хората могат да се размножават и без любов, т.е. да се „чифтосват” като животните - без да страдат, въздишат и пишат любовни сонети.

Поради тези очевидности прагматичният изследователски ум

е склонен да заключи, че любовта няма нищо общо с човешката еволюция и следователно не си струва да бъде подлагана на научна методология.

Фундаменталната причина за продължителното академично презрение към любовта обаче е фактът, че през по-голямата част от 20. век научната общност гледаше на любовта така, както комунизмът възприемаше религията – като „опиум за народите”. Професионалните изследователи бяха приели, че романтичната любов не е нищо повече от идеология, създадена от средновековните трубадури и развита след тях от безброй драматурзи, поети и музиканти. Според това цинично становище емоциите на любовта са заучени и са плод на факта, че хората възприемат твърде насериозно романтичното изкуство. Т.е. любовта

не е част от човешката природа, а е попкултурен продукт.

Продукт, започнал в древността с митовете за Одисей и Пенелопа и Тристан и Изолда и триумфирал през 20. век с „розовите романи”, „сапунките” и целия жанр на популярната музика  – от Том Джоунс и “Бийтълс” до Кристина Агилера и Лейди Гага.

Основният заподозрян за стартирането на цялата тази лудост винаги е бил римският поет Овидий и по-специално неговата поема Ars amatoria („Изкуството на любовта”), публикувана през 1 г. пр.н.е. Тази творба от три части съдържа написани с тънка ирония любовни съвети за двата пола. Ars amatoria светкавично се превръща в един от литературните бестселъри на цялата римска епоха и еднолично поставя началото на романтичната идеология в западната цивилизация. Като пример за това доколко

Ars amatoria е оформила съвременната теория и практика на любовта ще споменем само, че сред включените в нея съвети за мъже има заглавия като „Не забравяй рождения й ден!” или „Не я питай за възрастта й!”.

Творбата на Овидий става толкова популярна, че се изучава в европейските средновековни училища от края на 11. век, а през 12. и 13. век оказва огромно въздействие върху следващите знаменосци на романтичната идеология – трубадурите и авторите на рицарски романи. Оттогава и до днес темата за любовта е неизменна част от всеки вид популярна култура и в резултат на това е могъща и безпогрешна машина за пари.

В крайна сметка е безспорно, че през последните столетия любовта е била преди всичко културен феномен на западната цивилизация, оказващ огромно влияние върху поведението на хората. Дали обаче всичко това означава, че любовта е изкуствено, „присадено” чувство? Очевидно е, че тя или е фундаментална характеристика на нашия биологичен вид, или не е – тези два варианта се изключват взаимно. Твърдението, че любовта е чисто културен феномен, има два фундаментални проблема. Преди всичко, след като сексът осигурява възпроизвеждането на вида, то от гледна точка на Дарвиновата еволюция любовта е напълно излишна, независимо дали е във формата на романтична идеология, или на автентични чувства. Т.е.

ако сексът е всичко, което ни трябва, за да съществуваме като биологичен вид, откъде изобщо се е появила самата идея за любовта?

Нещо повече, ако приемем, че любовта е просто красива илюзия, родена от колективното въображение на човечеството, каква е тайната на нейната удивителна устойчивост през вековете? Да, хората безспорно са склонни да изпадат в масови заблуди, илюзии и дори откровени безумия. Примерите за това са много, включително в най-новата история. Никога обаче заблудите не са продължавали с хилядолетия и никога не са били с толкова мащабен и универсален обхват като „романтичната идеология”.

Каквато и да е илюзията, рано или късно и абсолютно

неизменно хората, обществата и народите са изтрезнявали от нея. Достатъчно е да се огледаме наоколо, за да видим, че две хилядолетия след Овидий любовта си е все още тук и изглежда никой не е имунизиран срещу нея. Тази неизменност със сигурност ни казва нещо.

Едно изследване на американските антрополози Уилям Янковяк и Едуард Фишер, публикувано през 1992 г., сочи, че романтичната любов присъства осезаемо в най-малко 147 от общо 166 култури от цял свят. Това откритие слага край на идеята, че любовта е чисто културен феномен, присъщ на западната цивилизация. Освен всичко друго споменатото изследване обобщава мнението на съвременната наука за любовта – тя е универсална човешка характеристика и неотменен биологичен факт.

Днес любовта е сред най-горещите изследователски области в различни научни дисциплини като еволюционната биология и психологията. След интензивните изследвания през последните десетилетия основният факт, който знаем за любовта, е, че тя е сложен феномен, в който са преплетени много фактори от биологията, културата, икономиката и индивидуалните характеристики на хората.

Преди всичко това фундаментално чувство е важна част от еволюцията на нашия вид.

С известни опростявания невропсихологът Рик Хансон описва появата на любовта като част от еволюцията на Homo sapiens през последните 2,5 млн. години. В продължение на милиони години нашите далечни предци в африканската савана са били важна част от всекидневното меню на големите хищни котки. Хората били безпомощни жертви, защото не разполагали със зъбите, ноктите и физическата сила на четириногите хищници. Единственият шанс за оцеляването им бил в сътрудничеството. Човеците трябвало да се обединят в сплотени групи, за да се защитават, както и да изобретят оръжия, с които да се отбраняват.

В резултат от бруталния еволюционен процес нашите предци трябвало да изобретяват все по-усъвършенствани инструменти, както и да развиват способностите си за комуникация и сътрудничество със своите себеподобни. Просто казано, за да оцелеят, хората трябвало да се научат да се грижат един за друг. Именно тогава са положени основите на човешки феномени като алтруизма, приятелството, любовта, лоялността към определена група. За осъществяването на всичко това бил необходим голям и сложен биологичен компютър – затова еволюционният натиск

за сравнително кратко време увеличил трикратно обема на човешкия мозък.

Страничният ефект от големия мозък и от сложната социална структура била увеличената продължителност на детството. За разлика от животните, човешките деца трябва да научат много повече неща и да бъдат отглеждани много по-дълго, преди да станат самостоятелни. От своя страна продължителното детство превърнало съвместното отглеждане на децата в императив на оцеляването. За да опазят беззащитното си потомство в продължение на години, хората трябвало да развият силна емоционална обвързаност – между деца и родители, между партньорите, в родовете и между членовете на племената. Еволюцията отново изиграла своята роля. Най-сплотените и взаимно обвързани семейства и групи неизменно превъзхождали своите конкуренти в усвояването на оскъдните ресурси. В резултат

гените, осигуряващи биологичната база на алтруизма, сътрудничеството и „любовта към ближния”, ставали все по-доминиращи в човешкия геном. Ако и да изглежда цинична и крайно неромантична, тази накратко разказана еволюционна история съдържа една основна нишка – любовта не само е биологично присъща на хората, но е един от най-фундаменталните феномени, които ни дефинират като вид. Другият извод от тази история е, че корените на любовта се крият в две човешки качества – интимната емоционална връзка между партньорите, както и безпрецедентната за живия свят обич и привързаност между родители и деца.

Тези връзки са изключително сложни и зависят от взаимодействието на множество социални, психологически и физиологични фактори. В биологичната си основа обаче човешката любов опира до комплексната мозъчна биохимия. Когато хората са влюбени, мозъците им

започват да произвеждат невротрансмитера допамин – веществото, което създава удоволствието и чувството за удовлетвореност. Допаминът е отговорен за всеки вид удовлетворение, което може да изпита едно човешко същество – независимо дали става дума за оргазъм, наслада от вкусна храна или питие, или пък спечелване на джакпота от лотарията. Именно този невротрансмитер превръща чувството на влюбеност в приятна еуфория.

Своята роля играе и хормонът норепинефрин, който заедно с допамина предизвиква голяма част от познатите физически белези на любовната лудост, включително въодушевлението, прилива на енергия, липсата на апетит, безсънието, както и изостреното внимание, фокусирано в едно-единствено нещо – любимия човек.

Според професор Хелън Фишер от Rutgers University този химически коктейл на любовта влиза в действие само при определени условия. Това става много по-лесно при мъжете поради факта, че те реагират много силно на визуална стимулация, т.е. на това, което виждат. Физически

по-силният пол очевидно е биологично настроен да се влюбва лесно и бързо поради своята впечатлителност.

Всичко това е част от вградените във всеки от нас, независимо от пола му, първични механизми за откриване на партньори за продължаване на рода. Тези „детектори” непрекъснато и напълно автоматично сканират средата и селектират най-атрактивните и подходящи за нас партньори. Когато осъзнаем, че харесваме някого, цялата биохимична машина вече е свършила своята работа.

От друга страна, когато човек бъде отблъснат или изпитва несподелена любов, в неговия мозък се активира центърът на физическата болка. На практика няма разлика между емоционалната и физическата болка, а

изразът „разбито сърце” е доста по-близо до реалността,

отколкото сме свикнали да мислим. Всичко това означава, че на фундаментално биологично ниво ние сме двойно мотивирани да преследваме любовта си – за да изпитаме удоволствието, което тя ни носи, и в същото време да избягваме болката. Именно тук са корените на двойствеността между „тъмната” и „светлата” страна на любовта.

Едно интересно скорошно откритие идва да потвърди древното наблюдение, че „любовта е сляпа”. Учени от University College в Лондон откриха, че невралните механизми, чрез които оценяваме другите хора, са силно потиснати в мозъците на влюбените хора. Иначе казано, когато се влюбим в някого, нашите способности за критично мислене и негативни емоции спрямо него силно намаляват. Резултатът от това е стигащото до пълен абсурд идеализиране на любимия човек.

Интересен факт е, че допаминът активира производството на тестостерон – основния двигател на сексуалното привличане и при двата пола. В същото време сексуалното привличане активира съвсем различни мозъчни механизми в сравнение с любовта. Страстта „включва” хипоталамуса и амигдалата, които отговарят за базови нужди като глада и жаждата, управляват емоционалните реакции и начините, по които организмът реагира на стрес. Т.е.

сексът и любовта, макар и взаимно обвързани, се пораждат и функционират по различен начин.

Когато говорим за секс и любов, не можем да не стигнем и до волния или неволен резултат от тях – бебетата. Тук идва и ролята на окситоцина – хормона на обвързването между родител и дете и между партньорите в любовта. За разлика от допамина, който носи еуфорична наслада, окситоцинът е причината за чувството на комфорт и вътрешен мир, който изпитваме в присъствието на любимия човек или на нашето дете. Именно този „гушкав” хормон е причината да обожаваме нашите малки съкровища и да се разтапяме от тяхното присъствие.
Окситоцинът е „виновен” и за чувството на пълен покой, блаженство и нежна любов, което много жени изпитват по време на кърмене. Той е отговорен и за усещането, че цялата ни вселена е притихнала и всичко е идеално, когато сме в прегръдките на любимия човек. Тъй като се отделя по време на оргазъм, на него се дължи и една особено популярна в женските списания тема –

склонността на партньорите (най-вече мъжете) да заспиват веднага след секс.

Парадоксално е, че този ефект често се коментира като дразнещ, при положение че причината за него е, че точно в този момент партньорът изпитва пълен покой и блаженство в присъствието на любимото си същество. Освен всичко друго окситоцинът намалява ефектите на стреса върху нервната система и стимулира общителността. Вероятно именно окситоцинът е биологичната основа на житейската мъдрост, че човек може да издържи на всяко изпитание, ако има здраво семейство и добри приятели.

Разбира се, любовта не може да бъде описана само с действието на хормони и невротрансмитери. Известният американски психолог Робърт Стърнберг е автор на т.нар. триъгълна теория на любовта. В основата си тя описва идеалната пълноценна романтична любов като комбинация от три компонента – интимност (човешка емоционална близост, приятелство), страст (физическо привличане) и отдаденост (взаимен ангажимент за обвързване). Съотношението между тези три компонента оформя различни видове (общо седем) любовни връзки.
Очевидно идеалният вариант е двамата партньори едновременно да се чувстват емоционално близки, да се желаят силно и да са отдадени един на друг. В същото време връзка, в която

има интимност и взаимно харесване, но няма страст и отдаденост, е просто приятелство.

С времето отношенията между партньорите могат да преминават от едно състояние в друго и очевидно връзка, съдържаща само един от необходимите компоненти, има по-малки шансове за оцеляване в сравнение с тези, които притежават два или три от тях. Повечето любовни връзки обичайно започват като „чиста” страст и след това еволюират, добавяйки емоционална близост и отдаденост. Голяма част от дългосрочните връзки пък за съжаление са от вида, в който липсва компонентът на страстта или има единствено и само взаимен ангажимент.

Една от неочевидните, но фундаментални предпоставки на „триъгълната теория” е, че истинската романтична любов до голяма степен е въпрос на избор и активно действие. Ако е очевидно, че страстта и увлечението към някого могат просто да ни сполетят, то другите два ключови компонента (емоционалната близост и взаимната отдаденост) не могат да се появят от само себе си. Иначе казано, ако и да сме пасивни жертви на страстите си, ние винаги избираме с кого да се сближим и с кого да се обвържем. Т.е. ние можем да създадем любовта си. Може да се твърди, че една от трагедиите на съвременността, оформена под влиянието на популярната култура, е масовата заблуда, че любовта представлява

нещо като щракване на ключ, което се случва спонтанно и магически, в момента, в който срещнем „нашия човек”.

Ключът в случая е в пасивността. Ако човек вярва, че нищо в любовта не зависи от него, той наистина ще се превърне в сляп роб на чувствата си, ще подминава подходящи за него партньори и дори може да вдигне ръце от любовта на живота си просто защото „магията е изчезнала”. В своята творба „Изкуството да обичаш” (1956 г.) известният германски философ и психолог Ерих Фром описва ефекта от това масово погрешно схващане по следния начин: „Едва ли има някаква дейност или начинание, която да започва с толкова огромни надежди и очаквания и която все пак да се проваля толкова редовно, колкото любовта”. Любовта е активна, казва Фром. Ние я създаваме, когато оценим човешката същност на другия, когато проявяваме загриженост за неговия живот и неговото развитие като човек, когато го уважаваме и отговаряме на неговите нужди. Т.е. не любовта създава желанието да даваш на любимия, а точно обратното – активната грижа за другия създава любовта, казва мислителят.

В крайна сметка от гледна точка на науката любовта все повече започва да изглежда като квантовата механика – колкото повече изследвания се правят върху нея, толкова по-нелогична и загадъчна изглежда тя. Освен това, колкото и нови доказателства да откриват изследователите, че сме „обречени” на любов от нашата еволюция, от нашите гени и от нашите хормони и невротрансмитери, те едва ли ще имат особено значение за хората, за които легендарната песен на „Щурците” казва: „Милиарди влюбени не спят - от сън и разум се изключват”.

Автор: Начо Стригулев

Ключови думи:
Коментари