5-годишният Боби изпада в истерия, когато не се справи дори със задача, която сам си е поставил.
Не зная другите деца дали реагират така болезнено.
Ето последното препятствие, което ни спъна.
Бяхме на цирк и Боби беше впечатлен от фокусника.
Разказах му как в бомбето на дядо отдолу може да сложи зайчето, а върху него плюшеното коте.
Да ги покрие с кърпичка и да произнесе вълшебните думи „фокус-мокус“.
Разочарованият фокусник
След това да извади от вътре зайчето, а котето да остане скрито. Той пробва веднъж, хареса му.
После сам реши, че може да усложни фокуса, като с широк жест слага шапката на главата си.
Естествено, не успя, защото плюшените играчки не се задържаха в бомбето, а се изсипаха на пода.
И всеки нов опит завършваше с фиаско. От което той изпадна в ярост.
И хубава идея се провали.
Не помогнаха моите обяснения, че трябва да е търпелив, че следващия път може и да се получи, че задачата, която си е поставил и много сложна и иска обмисляне и допълнителна подготовка.
Случката е само повод да се замисля защо Боби не умее да губи.
Като единствено дете, дали не му угаждаме прекомерно много?
Защо и кога е успял да изгради нагласата на отличник като въобще не е амбициозен?
И най-вече ми се искаше да намеря начин да му помогна да приема по-леко пораженията.
Защото тепърва му предстоеше да губи разни битки.
Защо не умее да губи
Играем на много настолни игри от типа на „Не се сърди, човече“.
Целта е освен да се забавлява, да брои, да смята и да се упражнява.
И още първия път, когато спечели, му обясних: "Да, ти си пръв, но аз загубих.
Сега да плача ли? Да се сърдя ли? Нали играта е: „Не се сърди,човече“ - един печели, а другият – губи".
Вместо съчувствие (както ви обещават психолозите), той изпадна в дива радост.
И така няколко пъти.
Продължава на страницата на Новите родители
