5-годишният Боби изпада в истерия, когато не се справи дори със задача, която сам си е поставил. Не зная другите деца дали реагират така болезнено.

Ето последното препятствие, което ни спъна.

Бяхме на цирк и Боби беше впечатлен от фокусника. Разказах му как в бомбето на дядо отдолу може да сложи зайчето, а върху него плюшеното коте. Да ги покрие с кърпичка и да произнесе вълшебните думи „фокус-мокус“.

След това да извади от вътре зайчето, а котето да остане скрито. Той пробва веднъж, хареса му.

После сам реши, че може да усложни фокуса, като с широк жест слага шапката на главата си. Естествено, не успя, защото плюшените играчки не се задържаха в бомбето, а се изсипаха на пода. И всеки нов опит завършваше с фиаско. От което той изпадна в ярост. И хубава идея се провали.

Не помогнаха моите обяснения, че трябва да е търпелив, че следващия път може и да се получи, че задачата, която си е поставил и много сложна и иска обмисляне и допълнителна подготовка.  

Случката е само повод да се замисля защо Боби не умее да губи. Като единствено дете, дали не му угаждаме прекомерно много? Защо и кога е успял да изгради нагласата на отличник като въобще не е амбициозен?