Идва един много тих и болезнен момент, в който оценката на твоето пораснало дете може да обезсмисли всички твои саможертви, върху които си изградила живота си.
Може би познаваш това усещане?
Ти си давала всичко, което си имала. Понякога повече, отколкото си можела. И днес стоиш пред един невидим съд, в който присъдата звучи така:
„Ти беше лоша майка.“
Боли.
Не защото си безгрешна, а защото знаеш колко много си се старала.
Карл Юнг говори за няколко дълбоки признака, че една майка е била много по-добра, отколкото порасналото ѝ дете е способно да види в този момент от живота си.
И когато ги погледнеш честно, започваш да разбираш нещо важно: осъждането на децата често говори повече за техния вътрешен мир, отколкото за твоите провали.
Ето първата истина. Тя е толкова очевидна, че често остава незабелязана.
Ти беше тази, която удържа семейството, когато то беше на ръба на разпада.
Ти продължаваше да ставаш сутрин, да действаш, да се грижиш, дори когато вътре в теб всичко се рушеше.
Спомняш ли си тези дни?
Дните, в които никой не те питаше как си. Дните, в които нямаше опора, освен собствената ти отговорност и любов.
Това не се вижда от дете.
Още по-малко – от пораснало дете, което в момента търси отговори за собствената си болка.
И ако днес думите му, те нараняват, не бързай да отменяш целия си живот.
Понякога обвинението е вик.
Понякога е търсене на смисъл.
А понякога – етап, който няма нищо общо с твоята стойност като майка.
Твоето дете е запомнило стоте ти „не“ и е забравило хилядите „да“, които са те изтощили.
Избирателната памет е защитна функция на ума. Фактът, че днес детето ти има сили да те критикува, е знак, че е имало достатъчно сигурно детство.
Звучи жестоко, но е истина.
Онзи, който е израснал в непрекъснати унижения, няма психическа енергия да вижда несъвършенствата на майка си.
Още едно доказателство, че си била добра майка, е това, че детето ти има възможности, които ти самата не си имала.
Обвинява те, че не си била искрена. Да, вероятно е така. Защото и ти си човек.
И когато си слагала маската на силна и уверена жена, това е било, защото без нея си щяла да рухнеш.
А помниш ли мечтите си, преди да станеш майка? Жената, която искаше да бъдеш. Може би искаше да учиш, да пътуваш, да изградиш кариера, да станеш художничка… Може би имаше нужда от свобода и време?
И после дойде майчинството.
И всичко това трябваше да изчака.
Тази жертва е толкова естествена, че стана невидима за всички.
Защото от жената се очакваше това – сякаш тя няма избор.
А истината е, че това беше избор. Макар и под натиск. Икономически, социален, морален. Майката избра да бъде на втори план. Избра нуждите на детето пред своите.
Днес детето те съди, без да знае тези жертви.
Сравнява те с психологическия идеал, научен от книги и доказан от терапии – идеал, който по времето, когато ти беше майка, просто не съществуваше.
Юнг говори за жестоките стандарти, които се налагат на майките – стандарти, които никой човек не може да изпълни.
И така често се случва: най-облагодетелстваните да станат най-неблагодарните.
А благодарността изисква зрялост.
А зрелостта изисква време.
Майките не са безгрешни. Но са истински. И това е безценно.
Детето не се нуждае от съвършена майка, а от обикновена – такава, която греши, за да опознае несъвършения свят.
Грешките, които днес критикува, може да са били най-важните уроци, които е научило.
Да, понякога си викала. Понякога си наказвала, знаейки, че това няма да помогне.
Била си на края на силите си. И това те боли и до днес.
Но не беше ли вярно, че имаше финансови проблеми?
Че нямаше кой да погледне детето дори за половин час?
Че беше болна, уморена, безработна?
Ти беше човек в сложни обстоятелства и правеше най-доброто, на което беше способна.
И понякога това най-добро не е било достатъчно.
Но това е било всичко, с което си разполагала.
Няма съвършени хора.
И въпреки това вината най-често пада върху майката.
Не върху системата.
Не върху обществото.
Не върху незрелия баща, който не е бил до нея.
Майката винаги е удобната фигура.
А Евангелието ни напомня:
„Извади първо гредата от своето око и тогава извади сламката от окото на ближния.“
От каква позиция съди детето ти?
От позицията на съвършения ли?
Това е безчовечно.
И носи само болка.
Да бъдеш майка често означава да си достъпна за вечно емоционално разпятие.
Но това не означава да приемаш всеки упрек и несправедливост.
Ти направи най-доброто, което можеше!
Ако можеше повече – щеше да го направиш.
Не съжалявай!
Погледни какво си постигнала.
Не какво е могло да бъде.
Ти си обичала.
Дори когато любовта ти не е изглеждала така, както ти се е искало.
Можеш спокойно да кажеш: „Да, направих грешки. Но бях там.“
„Не бях всичко, което искаше. Но бях всичко, което можах.“
Тези думи не са за детето.
Те са за теб. Тук е спокойствието – не в оправданието- а в приемането.
Ти беше майка - не богиня.
Носеше толкова, колкото можеше да носиш.
Ако детето ти още не го вижда, това не е заради твоите грешки, а заради неговия път, който все още не е завършен.
Не чакай повече признание, прошка или разбиране отвън.
Дай си това сама.
Твоята задача е да бъдеш в мир със себе си, не да убеждаваш сина или дъщеря си.
