Казвах го.
Казвах го, когато бяха бебета.
Казвах го самоуверено, когато бяха деца.
Казвах го дръзко, когато започнаха предучилищната, а после и началното училище.
Казвах го с убеденост, когато отидоха в основното училище.
И после го казвах безочливо, безсрамно (и от глупост), когато влязоха в гимназията.
Повтарях единственото изречение, което никога не трябва да казвате като родител: „Моето дете никога няма да направи това.“
Разбирате ли, повтарях го често, защото не знаех истината. Или може би си мислех, че знам истината, защото животът не ме бе зашлевил през лицето все още и, често казано, не мислех, че ще се стигне до там. Имам предвид, аз съм страхотна майка, а страхотните майки не възпитават деца, които правят глупости. Те не възпитават деца, които правят лоши неща. Абсурдни неща. Такива, които те карат да се изчервиш като домат, докато крещиш: „Какво, за Бога, си мислеше, че правиш!?“ Те просто не правят такива неща. Страхотните майки и татковци възпитават страхотни, перфектни и добри деца.
Ето защо повтарях това изречение на себе си и другите през цялото време, без ни най-малко колебание.
След което животът действително ме зашлеви през лицето.
Бях ужасена, смутена, засрамена – моята стойност като майка беше поставена под съмнение – усетих, че съжалявам как изобщо съм казвала тези думи.
О, но ги бях казвала толкова много пъти и се чувствах толкова добре. До един момент.
И сега знам никога повече да не казвам: „Моето дете никога няма да направи това.“
Казвам ви го това на вас, майки и бащи на перфектния ученик-отличник. Толкова е по-лесно просто да стоите и да наблюдавате живота от ограничената си гледна точка, мислейки си, че семейството и децата ви са защитени от изкушенията и желанията, които поразяват останалите. Лесно е да погалиш главата на детето си, докато клюкарстваш какво малкия Джони е направил днес в училище и между другото да кажеш: „Моето никога не би постъпило така.“
Лесно е игнориращо да приемеш, че начинът, по който възпитаваш децата си, ги предпазва от безразсъдни решения, редица необмислени постъпки и други безчестия, но нека да бъда първата, която да ви каже, че това са глупости. Децата са си деца и това не е слабохарактерен извод, който подкрепя лошото поведение. С думи прости, децата не са способни да вземат решения като зрели хора, защото са деца.
Всъщност, повечето възрастни са неспособни да взимат рационални решения, та нима очакваме това от децата си?
Вие може би сте единствената майка, която е така щастлива да отгледа перфектното бебе, дете, тийнейджър…
Но, ако сте като всички останали, които се опитваме да бъдем възможно най-добрите родители, докато дойде моментът, когато, гледайки оглупелия тийнейджър в очите и отчаяно поемайки си въздух, му крещим: „Направил си какво?!“, тогава добре дошли в клуба.
Седнете, сипете си малко вино и нека да съм първата, която ще ви каже, че и това ще мине, както и че щях да се тревожа повече, ако бях отгледала дете, което никога не се дъни със страшна сила.
Спокойно осъзнайте, че едни от най-добрите житейски уроци обикновено идват след някои от най-големите грешки и провали. Напомняйте си и, че най-добрите, изключително вежливи и добре възпитани деца евентуално ще направят нещо, което никога не ви е минавало през ум, че са способни, а то, в по-голямата си част, има много малко общо с вашето родителство. Ако четете това и кимате с глава, защото вече сте си научили урока и сте изключили от речника си: „Моето дете никога няма да направи това“, направете ми услуга и го споделете. Говорете с други родители за действителните трудности, през които минаваме, и престанете да се правите на перфектното семейство.
Започнете диалог с другите майки-приятелки, особено с онези, които все още не са се сблъскали с тийнейджърските години на детето си. Припомнете им, че това, което си мислят, че никога няма да им се случи, е много вероятно да ги застигне. Настоявайте, че ние, като родителска общност, не трябва да съдим онези семейства, които минават през трудни моменти с децата си, и, че трябва да предложим подкрепа и разбиране, вместо да шушнем през рамо: „Моето дете никога няма да направи това.“
Защото, нека бъдем реалисти, всички ни дели само една секунда време от момента, в който заради глупавото решение на детето ни, автоматично ще се превърнем в „онова семейство с онова дете“. А „онова семейство с онова дете“ заслужава толкова, колкото всички други нашата помощ, разбиране и любов.
Затова вместо да подмятате „не и моето дете“, просто кажете: „Това спокойно може да се случи и на моето дете. Какво мога да направя, за да ви помогна?“
