Уважаема редакция,
Днес не ви пиша, за да се оплача, нито да търся съчувствие. Пиша ви, защото най-накрая разбрах какво означава „да се завърнеш у дома“, без да прекрачваш прага на къща. Става въпрос за завръщането в собствената ти кожа.
След години на емоционални лутане из лабиринти – раздели с партньори, които искаха да ме смажат, дистанциране от семейни скандали и тихите войни с близките – аз открих най-голямата истина. Всички онези хора не бяха мои врагове. Те бяха моите най-сурови учители. Те ме научиха къде свършват те и къде започвам аз.
Дълго време мислех, че силата е в това да издържаш. Да стискаш зъби, когато те обиждат, да прощаваш фалшивите извинения, да бъдеш „добрата“, която винаги разбира другия. Оказа се, че истинската сила е в отказването. Да се откажеш да бъдеш нечия спасителка, нечия жертва или нечие разочарование.
Сега, когато седна сама в кафенето, не чувствам празнота. Чувствам пространство. Пространство за моите собствени мисли, които вече не са цензурирани от чужди гласове. Вече не чувствам вина, че искам да бъда щастлива. Това чувство просто вече няма с какво да се храни, след като спрях да вярвам, че съм отговорна за щастието на целия свят.
Психолозите казват, че себеприемането е последната спирка. Аз мисля, че е първата крачка към пълноценния живот. Вече не чакам одобрение от баща си, не търся опора от мъж и не разчитам на другите.
Започвам да пиша своята история на чисто.
С обич,
Жената, която най-накрая намери себе си
