В малък японски град на остров Окинава умирала една млада жена. Никой не разбрал причината за нейното заболяване, за да може да и помогне. Хората, добре я познавали, защото била съпруга на кмета. За нейното лечение били поканени едни от най-добрите лекари и знахари, но със всеки ден животът я напускал. И един ден тя не станала от леглото си. Тогава разбрала, че животът си отива завинаги. Усетила, че душата бавно се отделя от тялото и се устремява нагоре. Жената се изпълнила със съжаление. 

Настъпило ранно утро, времето в което тя обикновено се събуждала , за да започне своят ден – изпълнен с глъчка и грижа за околните. През последните дни тя живеела със своите спомени за младостта, за сватбата си, за раждането на децата, за тяхното детство. Спомнила си за своята работа, за хората, с които се срещала през времето. За едно съжалила,за друго се усмихнала, за трето потъгувала. Но най-вече тя скръбяла, за това,че така несправедливо била наказана от съдбата. И изведнъж усетила, че тялото и станало леко, леко…

В този момент, погълната от новото, непознато преди чувство, някъде отвътре тя чула или по-скоро усетила, силен, но много приятен глас, който неочаквано я „попитал“ : 

– Коя си ти? 
– Аз съм Мегуми, жената на кмета – бързо и някак машинално отговорила тя. 
– Аз не питам как се казваш и кой е твоя мъж. Кажи ми, коя си? 
– Аз съм майка на три деца. 
– Питам те: „Коя си“? 
– Аз съм учителка в училище – продължила неуверено жената. 
– Нима те питам колко деца имаш и къде работиш? 

Жената съвсем се объркала. Но въпросът прозвучал отново. В него нямало припряност или недоволство. Но пък имало много любов, имало толкова време, колкото и било нужно. Тя чувствала това, но не знаела какво да отговори.