Поговорихме още малко, главата ми бе замотана от самия разговор. Той ми говореше за специални чорапогащници и дрехи, които биха „скрили“ моите години. Съвсем безсрамно ми каза, че обича „малки черни роклички“ и обувки с превръзки, минаващи по краката. Каза ми, че косата ми не е била достатъчно дълга и разпусната, както по принцип му харесва. Но иначе е окей, защото „изглежда готино“. Почувствах се като кукла Барби, подложена на критика, докато слушах този мъж. Той въобще нямаше представа колко жестоки бяха думите му. Беше ме превърнал в обект, който трябва да бъде облечен и позициониран така, както на него би му доставило удоволствие – спрямо неговата идея за сексуално предпочитание.
Обясни ми, че сега, когато знам какво се иска от мен, ще можем да си изкараме страхотно в спалнята. Казах му, че това няма да стане. Че няма да се крия от собственото си тяло. Че няма да нося дрехи, които ще го правят „по-поносимо“. Че няма да се разсъбличам в тъмното или да се къпя със затворена на банята врата. Че няма да се принизявам заради него или заради когото и да е друг мъж. Моето тяло е красиво и то върви ръка за ръка със съзнанието и сърцето ми.
Когато казах на Дейв, че не искам да го чувам и виждам повече, той бе объркан. Оплака се, че вдигам много шум за нищо. Мрънкаше, че съм взела малка част от връзката ни и съм я превърнала в нещо голямо. Дори не исках да правя опит да му обясня болката и ужаса, които ми бе причинил. Когато затворих телефона, го съжалих. Именно след този разговор отидох в спалнята и свалих дрехите си.
Докато се гледах в огледалото – с прозорливост и смелост – си присвоих всеки сантиметър от своето тяло с любов, чест и дълбока загриженост. Това тяло съм Аз. То е дом на душата и сърцето ми. Всяка бръчка и несъвършенство са белег на моя живот. Със сълзи на очите се прегърнах. Благодарих на Бог за дара на моето тяло и моя живот. И благодарих на този печален мъж на име Дейв за това, че ми припомни колко ценно е всичко това.
Автор: Робин Корт
