Отглеждам две дъщери на възраст 3 и 1 години в режим 24/7 и това е моят съзнателен избор, споделя 31-годишен блогър и разказва следното:
Днес за пореден път изведох малките на детската площадка до нас. Пясъчник, разнообразни катерушки, всичко стандартно.
Когато ходим там, винаги си носим чанта с пясъчни принадлежности: лопатки, сито, формички и други подобни. И ето – дъщеря ми изсипва всичко това в пясъка, а децата се скупчват около нея и започват да вземат от нейните играчки. Какво следва?
Наблюдавам отстрани как тя започва да им говори силно и отчетливо: „Това е мое“, „Не пипай“. Майките на другите деца естествено ме гледат въпросително. Естествено, очакват да се намеся и да кажа на детето си, че трябва да споделя играчките си с другите – така е прието!
А аз стоя и мисля – защо караме децата си да споделят? Първата, естествена реакция на детето винаги е да не дава своите играчки на другите. Родителите пък винаги настояват, а понякога даже отнемат играчките със сила от своето дете и ги дават на други деца да си поиграят с тях. Защото когато твоето дете не иска да споделя, изпитваш някакъв срам ли, що ли, че възпитаваш егоист…
После си представям как излизам от вкъщи с ключовете от колата, но се появява съседът, взема ключовете от ръката ми, сяда в моя автомобил и потегля. Знам, че ще я върне, но това ли значи, че аз не съм егоист?
Всички ние ценим изключително много личното пространство, ние сме индивидуални и изключителни личности. Не обичаме, когато някой непознат нарушава нашите граници.
Обаче половината деца отиват на пясъчника без играчки, а 100% от тях обичат да играят с пясък. И тук възниква моят въпрос към родителите – толкова ли е сложно да излезеш на разходка с кофичка и лопатка?
Затова, въпреки неодобрителните погледи на майките от съседните пейки не притичах през площадката и не накарах дъщеря си да споделя своите неща с другите деца. Тя си поигра спокойно известно време и след малко сама повика децата да си играят с нея – решението да споделя беше нейно.
