Леля Пена се събуди в добро настроение. Днес беше рожденият ден на отрочето й и очакваха много гости. Напоследък беше забелязала тенденцията да се празнува детски рожден ден в парка и тутакси прегърна идеята, защото й поднасяше чудесни възможности. Набутваш цялото плюскане в пликове и торби, после го разпределяш в пластмасови чинийки с пластмасови вилички и лъжички, щедро разливайки безалкохолно в пластмасови чашки. Даже беше помолила гостите да си носят сгъваеми столчета – или поне тези, които възнамеряваха да подвият крак по някое време през деня. Не че не можеше директно да се пльоснеш и върху тревата, ама ще си нацапаш дрехите, не друго. Стигнаха в парка, накачулиха няколко балона по дърветата, опънаха един хамак, наредиха масата с изискания пластмасов сервиз и изтъпанчиха най-отгоре поръчковата торта уникат, закупена с кредит и изобразяваща всичките супергерои в смъртоносна схватка, а най-отгоре – изтипосано със супермеч в ръка суперотрочето, самото то, изработено от шоколадов фондан. След буйно замерване с храна при децата и обичайната доза клюки от възрастните дойде многоочакваният момент за духането на свещичките. Таткото засне паметния миг на камера, децата се наредиха в кръг и запяха с пълно гърло „Хепи бъртдей”, а отрочето духна свещичките, разпръсквайки слюнка върху тортата и върху най-близко стоящите хлапета. Последваха бурни аплодисменти, сълзи от гордата майка, потупване по рамото от гордия татко и криви усмивки от няколко майки, наблюдаващи със завист тортата, която в детските среди е нещо като белег за положение в обществото. Общо взето се равнява на колА в света на възрастните. Все пак по колите посрещат и по колите изпращат… И така, рожденият ден завърши благополучно с много подаръчни ваучери, камиони с дистанционно управление, хеликоптери със светлини, всички излизащи от огромни картонени кутии. Дойде време да се разотидат. Да не кажете, че леля ви Пена е проста, беше си приготвила пликове за боклук – набута вътре всички кутии, чашки, чинийки и прочие и се запъти тържествено да ги изхвърли в близкото кошче. Само че виж ти сега простотия българска – взели, та сложили в парка малки кошчета, не като боклукчийските кофи на улицата. Напъна госпожата мишци, впрегна всички мускули, за да натъпче в кошчето огромните пликове в неправилна форма, но безуспешно. Единият, който беше влязъл наполовина, от натиска се скъса и отвътре полетяха издайническите атрибути на детското парти, а останалите пликове стовари до кошчето. „Ейййй, скапана държава! Все нещо ще се намери да ти развали настроението! Българска работа значи! Как пък не им хрумнало да сложат по-големи кофи, къде да си изхвърли човек боклука! И после що било мръсно! Ми ей затова! Щото са ни скапани и политиците, и управниците, и цялата ни държава е такава!” И докато сумтеше, крачейки обратно към полянката, една жена й подвикна: „Госпожо, така ли ще си оставите боклуците?! Това е парк все пак! Ей там на улицата има голяма кофа, преместете ги поне!” Пена окончателно се прости с доброто си настроение и избълва в ответ, смесвайки Ти и Вие и пръскайки слюнка: „А бе, госпожА, я си гледайте работата! Е@ати нахалницата! Не виждаш ли, че си хвърлям боклуците! Я виж ей там какво е, ма!” – и тя посочи самодоволно отсрещната полянка, където самотно се вееха балони и по тревата се търкаляха пластмасови прибори, чашки и чинии… Види се, че и там някое достойно българско дете е пораснало с още една година! Леля Пена искаше да се покаже къде-къде по-интелигентна и възпитана от онези прасета, които си бяха зарязали цялата кочина. И след като даде на нахалната госпожа да разбере колко богат е речникът й на ругатни, си продължи по пътя, мърморейки си: „Еййй, няма да се оправим никога, докато сме такива боклуци, братче! Тюх! Все ще се намери някой кретен да ти развали настроението!” Докато леля Пена се отдалечаваше от местопрестъплението, зад гърба й едно бездомно куче вече бе понесло в зъби един от пликовете, сипейки боклуци навсякъде, за да уважи и то празника на суперотрочето.

Чичо Стойчо се прибираше от работа. 18 ч., задръствания, хората бързат, той също. Ще дават мач довечера и иска да се прибере навреме, да си подготви масата със салатката и ракийката. Все пак цял ден е седял на бюрото, облещен в монитора, цъкал е в телефона, на всичкото отгоре са го накарали да напише цял отчет – не е лесна работа тая… Пък и за обяд е излизал, и пари е давал, защото забравил, будалата, да си вземе кюфтетата от снощи. Ама на – и такива дни има… Седи си в задръстването и чичо Стойчо ругае ли, ругае – бензинът поскъпнал, хаби гориво по тия опашки, времето минава, схвана му се з@@никът от седене. Изпуши си цигарата, отвори прозореца и я метна навън с обигран жест. „Еййй, скапана държава! Ще им работя аз на тия за 700 лева! Ще им плащам данъци! Гледай кво е, бе! Гледай!” И за да изрази възмущението си от цялата ситуация, се метна върху клаксона и започна да свири продължително. Шофьорът пред него вдига въпросително ръце. „Кво ми махаш, бе? Кво ми махаш? Къв си ти, бе?! Да сляза да ти цапна един в мутрата искаш ли? Ейййй, скапана държава, бе, гледай к’ви простаци! Ще им работя аз за 700 лева на тия!” Като видя, че скоро няма изгледи да се отпуши пътят, започна да се оглежда за по-удачни варианти. Види се, решението не закъсня. Сви бързо надясно и се озова в автобусната лента. „Я! Тука друго нещо! Ще се редя аз като последния глупак на тая опашка! Аз да не съм нещо… Алооооуу!” И запраши чичо Стойчо покрай другите глупаци, които се редяха на опашката и чакаха да мръдне върволицата от автомобили. Като нямаше накъде вече да кара, се опита да се върне в строя, ама не го пускат, пущините. Тогава чичо Стойчо реши да демонстрира цялото си чувство за справедливост и отвори прозореца, размахвайки щедро наляво-надясно средни пръсти и крясъци: „Ей, отворко, я ме пусни, бе! МрЪдни се малко от пътя, еййй много бързаш начи, накъде бързаш толкова, към моргата ли бързаш?!” Когато най-после някой от отворковците го пусна, той се намърда пак в лентата, изминал на аванта няколко десетки метри, но все още недоволен, защото задръстването не се очертаваше скоро да отмине. И точно когато му идваше вече да прати всички депутати и майките им по дяволите, се намери една линейка, на която всички започнаха да правят път. „Екстра, някой тюфлек се е размазал пак, излезе ми късметът! Нема ви седя цел ден в тия скапани задръствания, ей!” И чичо Стойчо изчака само линейката да мине покрай него, за да се залепи за гърба й и да фукне след нея по пътя. И докато хвърчеше, получи някой и друг клаксон от глупаците на опашката. „Ей, скапана държава! Зат’ва няма да се оправим никога. Чакай да си запаля още една цигара, че ми кипна! Д@@а и боклуците, д@@а”. Отвори кутията, видя, че му е останала една последна папироска, изпсува, запали я, а кутията смачка с ярост и я изхвърли през прозореца.

Всяко съвпадение с действителни имена е случайно. Събитията, уви – не съвсем.

Прочетете още истории от "Животът разказва" тук.

Всички права запазени ©Цветелина Велчева