Специалисти от руския логопедичен център «Детская академия речи» обясняват пред letidor.ru как родителската любов може да помогне при задръжка на речевото развитие при децата.
Няма универсални причини, които да обясняват защо при някои съвременни деца речта се забавя. Но определено може да се каже, че в основата на проблема винаги има два компонента – биологичен и социален. И родителското влияние в най-ранно детство винаги е ключов фактор за развитието.
Съгласни сме с парадигмата, че никой родител не би искал съзнателно да навреди на детето си. Тревожни, загрижени, любящи, искаме единствено да помогнем, водейки ги на занимания при логопед.
Но парадоксът е в това, че без дори да осъзнаваме, понякога точно ние забавяме развитието на речта на детето си. И, за съжаление, често сме свидетели как при еднакви условия деца от различни семейства имат напълно различно ниво на езикови умения. Успехът при овладяване на речта на различните деца също е различен. Защо?
Хиперопека
В "Детската академия на речта“ пристига майка с дете. То мълчи. В помещенията е топло и момченцето започва да нервничи. "Топло ли ти е? - тревожи се майката. – Чакай, ще ти помогна. Искаш ли вода? Разбира се, че искаш. Не е студена? Дай да я разредя“.
По време на този „диалог“ погледът на двамата попада на витрина с играчки. „Какво ти се иска? Количка?“
Момченцето протяга пръст към количката. Само ли е взело това решение? Или е свикнало да признава чуждия избор? „Вземи червената, ти най-много обичаш червено...“
Любовта на такава майка е толкова всеобхватна, че разбира своя син без думи. Това е и отговорът на въпроса „Защо детето не говори?“.
Това е класически пример за педагогическо пренебрегване: на детето не са му нужни мисли, желания... Родителите ги предугаждат, не му дават даже да се опита да отговори самостоятелно. Но по-лошото е, че след известно време въпросите просто престават да възникват.
Тревожност
Човек подава близалка на дете при запознанството им. Малкото пъхва бонбона в устата си и започва да се дави. Бащата подскача като пружина към детето и с треперещи ръце вади близалката от устата. След това, когато всички се успокояват, се изяснява, че майката от момента на раждането на хлапето изпитва задушаваща паника, че то може да се задави. Тя смила и стърже всяка храна, даже пържолите. Момчето никога не е държало в ръцете си морков, не е гризало ябълка, никога не е опитвало близалка. То е на две години и половина.
Момчето просто не е развило мускулите на речевия апарат - не разбира как работят те, как се използват. То просто не може да говори.
Родителска ревност
„Хайде, хайде, не се страхувай, никой няма да те обиди“ – майката води малката си дъщеря на логопед. И след заниманията ѝ казва: „Горкичката ми ти, съжалявам те.“
Чуждият човек е потенциално зло. „Той може да те обиди“ звучи почти като „със сигурност ще те обиди, но мама държи нещата под контрол“. Фразата „Съжаляввам те“ убеждава детето в нещо, което е подозирало – щом мама го съжалява, значи са го обидили.
Такова дете не може да набере опит в социализирането и от най-добри родителски подбуди е възпряно да общува, а околните априори са настроени агресивно към него.
Моделът, който майката транслира, е: „Светът е враждебен, той причинява проблеми.“Подсъзнателната реакция на детето е: „Не искам да общувам с такъв свят.“ Но това не е всичко.
Със съчувствието си към детето след положения труд родителите го програмират за това, че там, където го карат да прави нещо, го обиждат. Занятията за развитието на речта, разбира се, ще бъдат от полза за него, но не до такава степен, както би се искало на възрастните.
Ниското самочувствие на родителите
На диагностика преди курса „Начало на речта“ специалист пита момченце дали е изпълнило поставената задача. То не успява да нарисува кръг с молив и баща му се притичва на помощ: „Не го прави така, а ето така.“ Опитите да изпълни следващата задача отново се провалят: „Пак не изпълняваш правилно – не виждаш ли? Ето как трябва.“
Родители с ниско самочувствие мислят, че техните собствени способности да възпитават се преценяват през призмата на това колко добре се справя детето им със задачата. Те подсъзнателно сливат в едно себе си и своето дете. И несъвършената му реч в представите на такива родители не е нищо друго, освен проява на „некачествена“ работа, преди всичко тяхната собствена.
Те непрекъснато подсказват, помагат, довършват. В резултат детето губи интерес към познанията и към собствения си опит. Първо започват неуспехите, след това - безразличието.
Психологическа заплаха:
Пак пример от часа за диагностика. Скромна майка тихо обяснява на специалиста, че нейното четиригодишно дете не говори, затормозено е и стеснително. В кабинета влиза и бащата, започва тестът и детето се опитва да изпълни първата задача. „Ти глупав ли си? Защо не разбираш?“, кара се таткото.
На пръв поглед тази история прилича на предишната – родителите не вярват на своето дете. Но ако в предния случай бащата е движен от благородно чувство (поне така му се струва), то тази ситуация е много по-лоша. Бащата не само не вярва в детето си, но и демонстрира своето недоверие. Прави го грубо.
Детето има право на 4 години да не разбира някои неща, да не умее, да не знае. Но с такъв подход то и няма и да поиска да разбере, нито ще отстоява и оспорва своите права.
Единственото му желание е да се завре в ъгъла и да изтърпи мълчаливо. Ключовата дума е „мълчаливо“, защото, каквото и да каже то, ще провокира възрастния към още по-голяма агресия (която самите родители подценяват).
Протест срещу прекомерното налагане от страна на възрастните
“Кажи“, “Повтори“, Кажи“, “Повтори“… Бабата на тригодишно момиченце го кара да преговаря задачките. Внучето вече е ходило на занимания в логопедичен център, но нещата не са се получили и го водят при нас.
У детето вече са се проявили признаци за забавено развитие на речта и в основата на проблема тук е педагогическият метод на роднините. Въпреки доброто желание да се научи да разговаря, когато непрекъснато го карат да повтаря едно и също, то може да изрази протеста си само по един-единствен начин – с мълчание. Логопедите наричат това състояние „речеви негативизъм".
Детето в никакъв случай не е длъжно да усвоява навиците на речта по принуда. Най-продуктивният начин да се научи да говори е в ролеви игри, когато има общуване и взаимодействие.
Да научиш дете с речеви негативизъм да разговаря е много трудно. Ако обаче се спазва нормално темпо, и речта би могла да се развие нормално.
Биберон, памперс и iPad
Децата опознават света, като задават въпроси. Опознават го и като го пробват на вкус. Разстроените деца плачат. Гладните, уморените реваат с глас. Но не всички родители са склонни да търпят всичко това и биберонът е прост и удобен начин да запазят нервите си. Като памперса. Като телевизора или таблета след време.
Биберонът е спасение в много ситуации, но си е изкуствено затваряне на устата и е нелогично да се разчита, че в тази ситуация малкото ще започне да говори навреме.
Не е тайна, че сега децата като цяло проговарят по-късно, отколкото техните майки и бащи. Влошената и замърсена околна среда, зачестилите случаи на усложнено раждане водят до закъсняване в развитието на речта и то се превръща в масово явление. И родителите имат огромна роля в преодоляването на тези трудност.
Правилото е да не се вреди. А да не се вреди - това означава да се помогне.
В ранна детска възраст с децата е нужно много да се общува. Заедно да четете, да си разказвате истории, да учите, да рецитирате, да пеете, да правите гимнастика, да ходите на разходка, да редите хербарии, да плетете букети, да плувате, да прецеждате макароните…
Това не са остарели методи - цялата индустрия за играчки не е успяла да им намери полезна алтернатива. С малките деца е задължително да се играе, защото играта е изключително важен и необходим стадий, непременно условие за правилното развитие.
Ролеви, сюжетни, предметни – игрите не само удовлетворяват главните детски потребности, но се явяват и предпоставка за зараждането и равитието на различни видове дейности.
И най-късно на три години хлапето трябва да се отпусне. Не се отказвайте, не го лишавайте от подкрепа, накарайте го да се отпусне и да опознае света. За да охранява своите граници, то ще може да встъпи в комуникация с околните, но не чрез родителите си, а само. Тогава у него ще възникне потребност да говори.
