12 трогателни истории, които не могат да бъдат игнорирани

16 декември 2017 г., 08:54
4614

Purino / Shutterstock

Ние, от Obekti.bg, обожаваме историите, пропити с любов, добро чувство за хумор и доброта. С други думи – всичко, което кара хората да бъдат щастливи. Убедени сме, че подобни случки трябва да бъдат споделяни колкото се може повече.

Ето защо решихме да ви представим тези 12 прекрасни кратки истории, публикувани във vk.com. Те са наистина трогателни и със сигурност ще ви се прииска да ги споделите.

Аз съм най-щастливата дъщеря в света. Родителите ми винаги намислят по нещо шантаво, с което да демонстрират любовта си един към друг. Така например когато майка ми стане през нощта, за да отиде до тоалетната или да си сипе нещо за пиене, баща ми става, бързо слага няколко книги или списания под възглавницата, слага котката отгоре и покрива всичко със завивката. След това ляга и се преструва на заспал през цялото време. Когато майка ми се върне и види, че съпругът й й е сложил нещо от нейната страна на леглото, извиква „Ще те убия!“. Маха завивката и хвърля възглавницата към него. Тя обаче ще му бъде ядосана за не повече от няколко минути. Накрая ще се целунат и ще си легнат. Майка ми е на 50, а баща ми – на 55. Кой е казал, че когато пораснеш, трябва да остарееш?

Моята котка ми спаси живота. Бях се излегнала във ваната, а животинчето дремеше в мивката. Осъзнах, че водата е станала леко студена. Надигнах се, за да завъртя кранчето за топлата вода, но се подхлъзнах и паднах. Събудих се благодарение на това, че някой ме удря по лицето. Оказа се, че съм си ударила главата, изпаднала съм в безсъзнание и едва не съм се удавила, но моето коте е започнало да мяука и да ме удря с лапи по лицето, за да ме събуди.

Моята дъщеря е на 4 годинки. Тя обича да се разхожда из града и най-вече – да слуша уличните музиканти и да им дава по някоя и друга стотинка. Наскоро видяхме как няколко души свирят на барабани на улицата. Дъщеричката ми танцуваше на фона на техните ритми цели 20 минути, а след това им даде всичките дребни, които имахме, както и малко сладки. Музикантите бяха наистина трогнати.

Отидох да уча на около 2 хил. км разстояние от дома. Говорих с мама редовно по Skype. Веднъж видях зад нея нещо, което приличаше на плачещо дете. Оказа се, че е татко, който се преструваше на тюлен, за да ни разсее и да ни накара да не страдаме толкова много един за друг.

Една нощ отидох до гарата, за да си купя билет за вкъщи. Имах точна сума в джоба. Нито повече, нито по-малко. Но автоматът ми глътна парите, без да ми даде каквото и да е. Започнах трескаво да търся по джобовете си още стотинки. Накрая издишах тежко и казах на глас: „По дяволите, откъде ще намеря цял долар!“. Изведнъж чух глас зад мен: „Големият брат може да ти помогне“. Обърнах се и зад мен стоеше бездомен мъж с протегната ръка, а в нея – пари. А казват, че актовете на доброта не съществуват.

Не мога да понасям супата на съпруга си. Когато я приготвя обаче, винаги я изяждам мълчаливо – с усмивка на лице. Веднъж се върнах от работа и го заварих отново да я готви. Лицето му сияеше от щастие, докато режеше морковите внимателно с формата на сърчица – специално за нашата вечеря. Да, супата е ужасна, но е направена с толкова много любов.

Мама ми даде семена, които да засадя. Каза ми, че когато първото цвете разцъфне, ще се срещна със съдбата си. Вчера първото цвете наистина разцъфна, а котката ми го изяде. Не съм сигурна какво да мисля за тази ситуация…

През 2009 г. осиновихме малко момченце . То бе на 3 годинки и половина. В сиропиталището, където е живяло преди това, не са давали на децата каквито и да е сладки неща. Затова то нямаше представа какъв е вкусът им. Един ден бяхме в магазина. Дадох му кошницата и му казах да сложи в нея каквото си поиска. В края на краищата взехме само пакетче чай и яйце Kinder Surprise. Синът ми каза, че се нуждае само от това. Оттук насетне той винаги ме моли за малко допълнителни джобни. С тях си купува умерени количества сладки неща от магазина и ги носи вкъщи. Аз го карам да си ги изяжда сам, но няма никакъв смисъл. Синът ми настоява, че трябва да споделя с нас всичко, което той има.

За Хелоуин успяхме да убедим една от приятелките ни да дойде с нас на бар. Тя е много срамежлива и не обича да се социализира. Освен това въобще не искаше да си измисли какъвто и да е костюм за празника. В края на краищата обаче дойде. Облече се с най-обикновена рокля, накъдри се и обу пухкави чехли. Взе и малко плюшено мече със себе си. По някаква причина обаче оригиналността й впечатли всички наоколо. За отрицателно време се превърна в центъра на вечерта. Всеки искаше да се снима с нея.

Когато ме приеха в университета, трябваше да пътувам всеки ден с влак, а после – с метро. Просто живеех извън града. Още в първия ден един млад мъж, пътуващ по същия маршрут, ми привлече погледа. По някаква причина и двамата се надпреварвахме един с друг, когато трябваше да се прекачим от влака на метрото. Постоянно си хвърляхме скрити погледи. През първата година винаги ме изпреварваше, а след това – се уверяваше, че ще стигна до мотрисата навреме. Прекарах цяло лято в тренировки, за да тичам по-бързо. Зимата дойде, а с нея – и новия семестър. Вече не издържах – реших, че трябва да се запознаем. Както обикновено – той се изстреля от влака като куршум, но този път не му се дадох. Настигнах го и свалих шапката от главата му. След което го задминах, тичайки с всички сили. Той се провикна след мен „Дай ми шапката. Студено е, а съм плешив!“. Почнах да се смея с пълно гърло, подхлъзнах се, паднах и счупих носа си. Той също се подхлъзна, глупакът му с глупак, и си счупи ръката… Така се запознах със съпруга си.

Кръстихме кучето ми „Татко Тереза“, тъй като не може да подмине някое животинче в нужда. Всичко започна една зима, когато отидохме на село, а то се върна с четири премръзнали кученца (наред с майка им). След това започна да спасява бездомни котки. Всъщност, любимото му  занимание е да води бездомните улични животни вкъщи. Винаги ги ближе, за да ги изчисти. Ако можеше, сигурно щеше и да ги кърми. След това на мен се пада честта да храня тези бездомни души и да им търся нов дом. Кой би предположил, че едно животинче би могло да стори толкова много добро? Толкова много се гордея с него!

Женен съм от 5 години, но все още не мога да събера смелост да кажа на съпругата си, че именно аз съм онзи, който спори с нея цели две години в онлайн форум за „Хари Потър“. Страх ме е, че ще ме набие.

Ключови думи:
Коментари