„Нашите сетива са клавишите, по които удря заобикалящата ни природа“ — пише през 18.век френският философ Дени Дидро. Хората на изкуството използват тези клавиши, за да ни помогнат да чуем музиката ѝ. Днес имаме техника, която може да улови нейното великолепие по неподозирани начини, но за тази цел са нужни сетива.

Българският фотограф Владислав Терзиийски е един от онези хора, които имат чувствителни сетива, настроени да улавят и пресъздават дивата и сурова красота на природата – от земята и от въздуха. Снимките му с дрон разкриват непознатото лице дори на най-познатите места, а Северът, снегът и студът са неговата стихия.

Ето и интервюто, което Владислав даде специално за „Обекти“.

В кой момент разбра, че фотографията е твоето призвание?

Всичко започна с намирането на един фотоапарат в един гардероб, още в ерата на лентовите фотоапарати. Поне около десетина години минаха оттогава, преди да започна да се занимавам по-сериозно с фотография. Наистина сериозно с фотография се занимавам може би отпреди три години. Горе-долу от същия период се занимавам и с видео.

Снимките с дрон са твой специалитет и предизвикват голям интерес. Кога започна и как се сдоби с твоя приятел дрона?

Работех в една фирма, която продава фотографска техника. В един момент стана толкова популярно, че трябваше и във фирмата да започнем да продаваме дронове – моята задача беше да ги разуча и да ги поръчам, разбира се. И толкова ми хареса, че си купих дрон, който беше не от типа „готов – купуваш и хвърчиш“, а от типа, който си сглобяваш сам, купуваш си други части, добавяш си... Това беше преди две-три години.

Как става магията? Какво е нужно на един фотограф, за да може да снима с дрон?

Първо, хубаво е да си снимал с фотоапарат, за да може да имаш усета за кадър, за всички настройки на фотоапарата; отделно, трябва да имаш усета да снимаш – и съвсем отделно, трябва да можеш да си представиш как биха изглеждали нещата отгоре, от птичи поглед. Друга специфика е, че трябва да се научиш да управляваш дрона. С дроновете, които в момента се продават, нещата се случват по-лесно.

От всички места, на които си снимал, и у нас и извън България, има ли някое, което ти е особено на сърце?

Снимал с дрон, или по принцип?

И двете. В случая с дрон, на мен са ми любими кадрите от Царевец – начинът, по който изглежда от птичи поглед, е уникален. На някои места погледът отгоре дава напълно различна перспектива.

Да, Царевец наистина е такова място и може би е едно от любимите ми за снимане. Мусала също – не защото е уникално място за снимане, а защото аз си го обичам. Другото са Седемте езера. Те са също много интересни за снимане, макар че за дрон не толкова, по-скоро от земя. Също и района в Пирин, около връх Вихрен и скален ръб Кончето.

Наскоро се върна от Норвегия. Какво те заведе там и с какви впечатления остана?

Отидох основно да снимам северно сияние – и малко като на разузнавателна мисия, защото смятам да ходя там отново през март. Да видим дали ще се случи. Когато бях през октомври, нямаше сняг, а там е много красиво, когато има сняг и има северно сияние. И въобще, като има сняг, е много красиво. Има един архипелаг, който се нарича Лофотен. Той е едно от най-сниманите места в Норвегия и е много красиво, защото е доста на север, има много островчета, с много малко разстояние между тях – с един по-голям мост можеш да се прехвърлиш от едното на другото. И е много красиво, защото от земята излизат огромни планини – от нула метра на 400-500 метра зъбери, и това е много красиво за снимане, особено с дрон. Но като цяло аз нямах много успех с кадрите. По-скоро на други места, в други части на Норвегия успях да направя по-хубави кадри. Дотам пътувах с кола, цялото пътуване беше малко над 10 хиляди километра, и е много уморителен пътят, когато пътуваш с много техника, трудно може да летиш със самолет по този начин, затова предпочетох да пътувам с кола.

В какъв момент успя да уловиш Северното сияние?

За мен беше много интересно: точно преминавах границата между Швеция и Норвегия. В Швеция беше гъста мъгла, защото там стартираш от ниско и започваш да катериш една планина, която се намира на границата с Швеция. Караш в мъгла...

В един момент, през мъглата, едва-едва започва да се вижда едно сияние. Но сиянието не е толкова силно, колкото изглежда на снимките. Някой път изглежда просто като облак. Карайки, излязох от мъглата и вече се видя цялата красота на сиянието. Тогава спряхме колата и започнахме да снимаме като луди, защото не сме виждали – за първи път е. Пътуването беше късно вечерта, приключихме със снимането някъде към два часа през нощта. Но това е нормално за снимане на северно сияние.

Освен да се върнеш отново в Норвегия, къде другаде би искал да отидеш да снимаш?

Може би в най-близко време Канада – по-северните части на Канада, може би Русия, пак северните части; има един остров, който е много по на север от Норвегия, мисля, че се води най-северната точка на Норвегия. На него има бели мечки. Там ми се ходи да снимам, може би е доста по-диво. Защо не и Гренландия? Също така и Южния полюс. В общи линии, студени места.

Да, това прави впечатление. Какво намираш в този тип места? Какво те привлича?

Може би не обичам топлото, добре ми е, когато е студено, както сега. Последните месеци изкарват доста часове навън в снимане. Студът не ми пречи и обичам снега.

Като цяло какво търсиш в една снимка? Какво отличава добрата снимка?

Опитвам се да избягам от клишетата, доколкото е възможно. Може би точно заради това толкова се запалих и по снимането с дрон, защото поне към момента не е снимано толкова по този начин и гледните точки са бягство от клишетата – неща, които някой някъде прави за първи път. В общи линии това ми е целта, да избягам от клишетата – за тая цел трябва да отидеш на места, на които никой не ходи и да хванеш някакъв интересен метеорологичен момент, залез или разкъсване на облачност – явления, които впечатляват. Ходя често и на места, които са клиширани, но пак се опитвам да си намеря моята гледна точка, която да е различна от общоприетата.

Кое е най-хубавото ти преживяване по време на снимки, най-силната емоция?

За разлика от това, което повечето хора си представят, когато снимаш, не можеш пълноценно да се насладиш на момента – не същото, като да седиш и например, да гледаш залеза. Може би на Мусала през зимата са най-хубавите ми спомени, които имам докато снимам.

Емоцията я преживяваме ние, докато гледаме резултата...

...и аз я преживявам, когато седна пред компютъра и започна да обработвам кадрите. В момента, в който снимаш, се фокусираш в това, което правиш и бързаш да не изпуснеш момента. В пейзажната фотография има такива ситуации, в които за 4-5 секунди и кадърът вече го няма: ти си в облаците, отваря се дупка, отнякъде влиза слънце и имаш буквално секунди да реагираш, след което отново си в мъглата и можеш да седиш три часа, без да видиш нищо повече.

Ако нямаш никакви ограничения, във време или средства, какво мечтаеш да направиш някога?

Мечтите ми не са толкова във фотографията, колкото във видеото. Видеото е по-комплексно като изкуство – картината се движи, има музика, има емоция, има и история. Снимката също разказва история, но видеото събира много изкуства в едно. По-скоро би ми се искало да направя филм за някакво интересно място – студено, разбира се. Което разказва някаква интересна история, но към момента нямам конкретна идея.

Може би ще си дойде с времето...

Да, когато мога да го направя.