Решила враната тази есен да тръгне на юг с ято прелетни птици.
Приготвила се, наредила се сред тях, но водачът на ятото строго я погледнал и казал:
- Врано, ти не си прелетна птица? Какво си мислиш, че правиш?!
- Я, пък ти! Аз съм голяма! Аз съм силна! Аз мога всичко! – отръскала се Враната.
- Е, да бъде по твоему! Ще полетим, ще видим! – отсякъл водачът и размахал криле. Ятото го последвало, а с него и нашата героиня.
Летели, летели, дошло време да спрат за нощуване. Накацали птиците и започнали да се броят – всички налице, само Враната я няма. Минали час, два, три... най-накрая, уморена, гладна и рошава пристигнала и тя.
Водачът, стреснат от изтощения й вид, пак решил да я посъветва:
- Врано, добре си помисли! Ти не си прелетна птица, а ни предстои да летим три дни без почивка над морето!
- Да, бе, да! Аз съм голяма! Аз съм силна! Аз мога всичко! – изхриптяла вироглаво тя.
На сутринта ятото се вдигнало и продължило пътя си. Летяло, летяло, летяло и накрая пристигнало. И отново Враната липсвала. Три дни по-късно на хоризонта се появила малка черна точица. Да! Това била самата тя, Враната!
Но как изглеждала само! Мокра до кости, с изплезен от умора език, проскубана... С последни сили се добрала до ятото и се пльоснала на земята, останала без дъх.
Птиците се събрали около нея и възхитено занареждали:
- Браво! Ти наистина си Голяма! Ти си Силна!!!
- Да, бе! Аз съм голяма! Аз съм силна! Ама пък колко съм ГЛУ-У-У-У-УПАВА!!!
