Ако хората са толкова умни, защо бебетата им не са

Като биологичен вид хората са невероятно умни. Разказваме истории, създаваме величествени произведения на изкуството и невероятни технологии, строим градове и изследваме космоса. Не сме тук от толкова време, колкото други видове, но в много отношения сме постигнали много повече, отколкото всеки друг вид преди нас. Ние ядем тях, а те нас – не. Дори правим научни изследвания и мислим как можем да върнем някои от изчезналите видове.

Но човешката интелигентност идва с една любопитна забележка: бебетата ни са сред най-глупавите или по-скоро сред най-безпомощните от всички съществуващи бебета. Бебето жираф може да ходи след първия си час и даже, ако се наложи, може да избяга от хищници в първия си ден. Маймунката може да се хване за майка си и да се държи за нея за защита и храна. Човешкото бебе дори не може само да си държи главата.

Еволюцията на човешката интелигентност е нещо, над което Селест Кид мисли доста. Тя е учен в областта на когнитивното развитие, работещ в Университета на Рочестър, и работата ѝ е концентрирана най-вече в ученето и вземането на решения при децата. С годините, в които изучава малки деца, тя бива впечатлена от средностатистическото ниво на сложност на ума при тях.

Но когато ставало въпрос за новородени, пред нея се разкривала притеснителна степен на безпомощност: как може да са толкова неспособни в един момент и толкова умни съвсем скоро след това? Един ден задала въпроса на колегата си Стивън Пиантадоси. „И двамата се замислихме какво може да обясни нивото на безпомощност при човешките бебета”, споделя тя. „Другите бебета на примати, като например бебетата шимпанзета, които са близо до нас в еволюционно отношение, могат да се държат за майките си.”

Тя започнала да забелязва противоречие: хората се раждат страшно неспособни, много повече, отколкото всеки друг примат, но доста рано започват да стават особено умни, и пак много повече, отколкото всеки друг примат. А какво, ако това всъщност не е противоречие, а по-скоро обичайният път?

Това е и аргументът, който изтъкват Кид и Пиантадоси в последния си научен труд. Хората стават толкова умни, защото новородените им са невероятно безпомощни, казват те; едното е предпоставка за другото. Теорията е изненадваща, но не е съвсем нова.

Учените от доста време размишляват над странностите на раждането ни и еволюционното му значение. Хората принадлежат към подвид бозайници, наречени „живораждащи” – раждат живи бебета. Това означава, че бебетата трябва да узреят до определена степен в утробата, преди да се родят, но не трябва и да са прекалено големи, за да не им е трудно да излязат. И това води до взаимовръзката: колкото по-интелигентно е едно животно, толкова по-голяма е главата му, но родовият канал слага горна граница на това колко голяма може да е тя, за да не заседне в него. По тази причина на мозъка му се налага да продължава да съзрява, а главата да продължава да расте доста след раждането. Колкото по-интелигентно ще е животното, толкова по-незрял ще е мозъкът му при раждане.

Учените отдавна са наясно с връзката между големината на мозъка и интелигентността. Например, Робин Дънбар е открил, че съотношението между обема на неокортекса и размера на мозъка може да предскаже големината на социалната група на редица видове, включително прилепи, китове и примати, а Саймън Рийдър е доказал връзка между размера на мозъка и използването на инструменти и прилагането на иновации при приматите.

Новата идея на Кид и Пиантадоси е, че колкото е по-голяма безпомощността на новородените, толкова по-голяма е интелигентността на родителите. Естественият подбор е в полза на хората с по-големи мозъци, защото те обикновено са по-умни. Така може да се създаде еволюционен стимул за бебета, които са раждат на по-ранен стадий от развитието си, а това би изисквало повече интелигентност, за да се отгледат.

Това създава следната динамика: с времето безпомощните бебета допринасят за това родителите да са по-интелигентни. Това прави бебетата по-безпомощни, което прави родителите им по-интелигентни, и т.н.

По време на проучването си Кид и Пиантадоси открили нещо важно, което засилило теорията им. Оказало се, че друга променлива имала дори по-голяма връзка с интелигентността, отколкото размера на мозъка – достигането до самостоятелно развитие или „отбиването”.

С други думи, времето, необходимо, за да се преведе новороденото от абсолютна безпомощност към относителна самодостатъчност, предсказва интелигентността на примата много по-категорично, отколкото най-доброто измерване, което имаше досега, а именно – обиколката на главата. Орангутаните имат по-умни бебета от бабуните, защото се грижат за тях по-дълго. А бебетата на бабуните, от своя страна, са отглеждани по-дълго и са по-умни от бебетата на лемурите.