***

 

Първото нещо, което Лари забеляза, бе студът. Той проникваше почти до костите му, след което бавно започваше да се оттегля, докато струйки топлина проникваха в тялото му.

После забеляза слабата бяла светлинка, мъждукаща в далечината. Или ставаше по-силна, или се придвижваше по-близо и продължаваше да пулсира в равномерен ритъм.

И накрая чу свистене, звукът от въздуха бързо се промуши през преградата. Опита да диша и усети, че дробовете му са пълни с течност. Отново опита...

Изведнъж вратата се отвори. Лари осъзна, че се рее вертикално в кръгла прозрачна камера. Лепкавата течност, която го обгръщаше, бързо пресъхна, а той падна в ръцете на двама мъже в сребристи гащеризони.

- Спокойно – каза по-високият. - На мускулите ти им трябва време да свикнат.

Лари ги отблъсна.

- Добре съм – изхриптя.

Изкашля малко течност и отново проговори:

- Не се нуждая от помощ.

- Щом казваш - отвърна по-високият.

- Така е – отговори Лари.

Протегна се и излезе от камерата. Макар да подозираше, че краката му всеки момент може да го предадат, реши да не прави на тези непознати удоволствието да го видят как пада.

- Къде съм? Какво става? - попита.

- Всичко с времето си – отвърна по-ниският мъж с тънък, писклив гласец.

Лари се обърна и го изгледа:

- Аз съм Лари Гарнър, най-богатият мъж на света, и ви заповядвам да ми кажете какво става! Веднага!

Двамата мъже се спогледаха и по-ниският сви рамене:

- Обикновено даваме на хората повече време да свикнат, но щом настоявате...

- Настоявам!

– Вие сте в бъдещето – каза той. - Умрели сте преди 2000 години.

Лари припадна.

 

Ейбрахам Биърд

«Размразеният» (1995)

 

***

- Земята до татко. Ехооо! Тук ли си?

Ема махаше с ръка пред лицето ми.

- Съжалявам – казах. - Просто си мислех. Умът ми...

- Беше някъде другаде. Да, и преди съм го чувала.

Осъзнах, че седим в трапезарията, а Ема бе сграбчила две купи със сладолед, една за нея и една за мен. Взех лъжичката и опитах. Маслен крем и орех.

Мразех този вкус, но го купих, когато Зак и Кен ми бяха на гости последния път.

Сладоледът се бе втвърдил. Стана ми толкова студено на езика, че ме заболя. Оставих лъжичката в купичката и загледах Ема как яде сладоледа си.

- Можеш да вземеш останалия. Децата ще се зарадват.

Ема се усмихна накриво:

- Колкото и да е студено навън, вероятно ще се е разтопил, преди да стигна вкъщи.

- Ами...

Помълчахме още няколко минути. Единственият звук, който се чуваше, бе тиктакането на аналоговия часовник в другата стая – онзи, който жена ми Шийла купи, когато се оженихме. Часовника, който висеше над телевизора с плосък екран, Ема и Франк ми подариха за последния рожден ден.

- Е, как сте?

- Добре.

- Децата добре ли се справят в училище?

- Да – усмихна се Ема. - Зак подготви презентация на PowerPoint за блоговете по поръка на един от учителите си.

Кимнах и се опитах да остана безизразен, но Ема можеше да чете по лицето ми:

- Не одобряваш?

- О, не, не – отвърнах. - Просто...

- Знам. Поучение номер двайсет и три.

- Не съм толкова предвидим, нали?

Тя скръсти ръце:

- Добре. А какво си помисли?

Замълчах за момент, но думите й не звучаха саркастично, така че казах:

- Когато бях малък, бъдещето изглеждаше пълно с възможности.

- Ние имаме възможности, татко.

Поклатих глава.

- Не, гледаме само в себе си. Всички. Едно време мечтаехме за свят, необятен като небето. Сега сме се сгърбили над малките си екранчета.

Ема извъртя очи:

- Както казах, поучение номер двадесет и три. След още три изречения ще преминеш отново от интернет към липсата на програма за повторно извеждане на човек в Космоса.

- Според теб това не е проблем?

- Просто съм го чувала и преди.

- Истината си струва да се повтаря.

- Нищо не си струва да се повтаря, ако не можеш да го промениш – въздъхна тя. - Ама наистина, сериозно, какво очакваше да направя на 12-годишна възраст, когато за пръв път ме предупреди за евентуалната топлинна смърт на Вселената?