***

 

Звездният кораб «ХаТиква» най-накрая стигна до края на Вселената. Надежда пропълзя в душите на петдесетте хиляди земни и извънземни същества, всяко от които бе последно от своя вид.

От мостика капитан Сандра Макалистър обяви по своя интерком:

- Братя чувстващи. Това бе предречено в притчите. Вселената приближава своя край, светликът на звездите избледнява и потъва в нищото. Сега се уповаваме на силата на черната дупка Омега. Ако всичко се развие по план, ще се отделим от умиращата Вселена и ще пристъпим в нова, млада и жизнена. Животът на всеки от нас ще продължи, но по-важното е, че ще продължим да съществуваме, за да можем да поддържаме жив спомена за всички онези преди нас.

Макалистър се обърна към първия си офицер и каза:

- Когато си готов, Джейкъб, натисни копчето.

Джейкъб кимна и протегна издължените си пръсти към устройството на входа. Точно щеше да натисне копчето и експлозия разтърси кораба.

- Какво става? - изкрещя той.

Роботът - капитан на кораба «Вирилион», изграчи:

- Това са Ничашим! Дошли са да ни попречат!

Макалистър присви очи.

- Със сигурност ще се опитат. „Вирилион», открий огън, когато си готов! Попилей ги вън от нашето небе!

 

Ейбрахам Биърд

«Огън и лед» (1980)

 

***

- Татко? Татко?

- Няма нужда да крещиш.

- Отново те изгубих – каза тя.

- Може би се обръщам към себе си, защото остарявам.

За пръв път, откакто влезе в къщата днес, Ема изглеждаше разтревожена:

- Не си толкова стар, татко.

Усмихнах й се, за да скрия влагата в очите си:

- Приятно ми е да го чуя, но не е вярно. Стар съм.

- Човек е на толкова, на колкото се чувства. Това ми каза веднъж.

Поклатих глава:

- Трудно е да се чувстваш млад, когато толкова много от колегите ти вече са мъртви.

Първо Робърт, после Айзък, а сега и Артър, помислих, но не го изрекох на глас. Познавах Ема твърде добре – можеше да ми се надсмее, че се слагах редом до тези титани.

А сега, изглежда, не знаеше какво да отговори. Засуети се за миг, хапна още малко сладолед и смени темата.

- Виж, татко. Имам новини.

- Интересно, и аз също. Ти си първа.

- Сигурен ли си?

- Да. Какво има? - запитах.

Пое дълбоко дъх и ме погледна в очите:

- Местим се в Калифорния.

 

***

 

Джаки наблюдаваше блестящия сребрист космически кораб със странични отвори от двете му страни. Бе по-развълнувана, отколкото е била в който и да е момент през досегашния си шестгодишен живот. Скоро семейството й щеше да напусне тази замърсена, депресираща планета, за да се отправи към един нов свят с прохладни зелени поля и безброй нови възможности.

Майката и бащата на Джаки се държаха здраво за ръце, докато тримата се измъкваха един по един към стартовата площадка. Откритият асансьор с багажа им се движеше до тях, а кучето робот на Джаки тичаше напред-назад до нея, заразено от вълнението й.

Най-накрая и както й се стори - след часове, Джаки си помисли, че са останали само минути по хронометъра й. Тя и родителите й успяха да се промъкнат към отворения люк на космическия кораб. Платиненоруса стюардеса стоеше на входа и посрещаше емигрантите с широка усмивка. Поемаше билетите и ги приветстваше с пристигането им на борда.

- Истина ли е, татко? - попита Джаки.

Баща й махна лулата от устата си и се усмихна.

- Да, истина е - каза. - Сбогом, Земя! Следващата ни спирка е Марс!

 

Ейбрахам Биърд

«Семейство Бърнс на Марс» (1960)