***

 

- Татко? Отново се отнесе.

- Не, не съм - отвърнах.

- И така - продължи Ема. - Местим се в Калифорния.

- Защо?

Тя пое дълбоко дъх:

- Франк получи нова работа. Университетът на Калифорния в Лос Анджелис му предложи постоянно професорско място.

-  Хъм, Калифорния – опитвах се да звуча колкото е възможно по-незаинтересовано, макар че Ема трябваше да знае колко ме наранява тази новина.

- Да, Калифорния.

- Доколкото съм чувал, в Калифорния е хубаво.

Тя се намръщи, изглеждаше изненадана:

- Няма ли да се възпротивиш?

- Това ли искаш от мен?

- Нима дори не искаш да знаеш защо се местим?

- Нали ми каза, че са предложили работа на Франк – казах и замълчах. - А ти?

- Какво за мен?

- Не мисля, че ще можеш да продължиш да работиш в Историческото общество на Ню Йорк, ако живееш в Лос Анджелис. Намери ли си работа в някой музей там?

Сега тя замълча, преди да отговори:

- Не възнамерявам да си търся нова работа, поне не веднага.

- Нима?

- Искам да имам повече време за децата.

Погледнах я в очите и видях шестгодишното момиченце, чието най-голямо желание беше да стане първият астронавт, стъпил на Юпитер.

- Това ли искаш наистина?

Тя ме загледа:

- Мисля, че поне единият от родителите трябва да се грижи за децата.

Усетих горчивината в думите й. Мислех отново да я уверя в това, което толкова пъти й бях казвал. Времената бяха тежки, парите бяха малко и двамата с Шийла трябваше да работим, за да осигурим всичко необходимо на Ема. Но си спомних колко често затварях вратата на кабинета си пред Ема, защото гонех краен срок. И разбрах, че моментът за извинения и обяснения отдавна се е стопил в мъглата на времето.