Пластмасовите продукти са отговорни за 4,5% от глобалните емисии на парникови газове. Това е притеснително предвид темповете, с които се увеличава глобалното търсене на пластмаса – до 2050 г. се предвижда удвояване, а до 2100 г. – утрояване на нуждата. Този ръст върви с почти съответстващо увеличение на емисиите на въглероден диоксид. Въглеродният отпечатък на пластмасовите продукти е свързан с тяхното производство, обработка, транспортиране и преработка на отпадъка. В зависимост от вида пластмаса и пътя ѝ след кофата за боклук – рециклиране, горене, сметище – могат да се отделят и други парникови газове в атмосферата. Съответно са необходими промени на всеки един етап от живота на пластмасовия продукт, за да се избегнат обезпокоителните прогнози.
Откъде започва всичко?
В ежедневието често се използва терминът “пластмаса”, като той обединява различни полимерни продукти със синтетичен или полусинтетичен произход. Най-разпространените видове пластмаси са разделени в 7 категории.
На всеки пластмасов продукт би трябвало да има означение с кода за рециклиране, определен от Европейската комисия. Този код определя до голяма степен пътя, по който ще поеме продуктът след края на използването си. Независимо от кода, изходната суровина за производството е една – природен газ и суров нефт. Изкопаемите природни горива съдържат въглеводороди, които при обработка се превръщат в познатите ни керосин, бензин, дизел, мазут. В началото на ХХ век е установено, че отпадъчният продукт на този процес може да бъде използван за производство на неповторими по своите свойства материали – пластмасите. В основата на тази технология е полимеризацията, като различните видове водят до получаване на пластмаси със специфични свойства: твърда или мека, непрозрачна или прозрачна, гъвкава или твърда.
До 50-те години на миналия век хората се отнасят към пластмасата със същото уважение, както към стъклото или коприната. По това време компаниите, които произвеждат стоки за потребителите, откриват предимствата на полимерите. Икономиката започва да се задвижва от необходимостта да се консумират непрекъснато увеличаващи се количества ресурси. Производителите приветстват възможността да пестят пари и да опростят своите вериги за доставки, като поставят началото на културата на изхвърлянето. Преминаването към опаковки за еднократна употреба е постепенно и в края на 70-те години това е знак за модерност в развитието на обществото.
Между 1950 и 2017 г. са произведени около 9,2 милиарда тона пластмаса, което е повече от тон на жив човек на Земята днес.
По-голямата част от пластмасата се произвежда и консумира в 4 основни региона: Североизточна Азия, Северна Америка, Близкия Изток и Западна Европа.
Периодът на използване на пластмасовите продукти е в пряка връзка с количеството отпадък, който се генерира. Повече от половината произведена годишно пластмаса (400 млн. тона) се използва за пакетиране, опаковане и производство на пластмасови предмети за еднократна употреба. Т.е. тези изделия ще стигнат до кофата за боклук до месец след тяхното използване. Останалите произведени полимерни продукти намират приложение в строителството (близо 20%), в електрически уреди и апарати (17%) и в автомобилостроенето (10%).
Широкото приложение на пластмасите се обуславя от незаменимата комбинация от свойства, които притежават – не пропускат вода и въздух, издръжливи, леки, лесни за оформяне и много трайни. Тяхното най-голямо предимство се оказва и най-голям проблем – те се разграждат изключително бавно. Всеки вид пластмаса има различна степен на разграждане и тя варира от няколко десетки години до никога – неразградимата.
Периодът на разпадане на някои пластмаси може да изглежда приемлив, но той е свързан с отделянето на вредни газове в атмосферата. Освен това на колкото и малки парчета да бъде разградена, пластмасата никога не изчезва. Съществуват все повече данни за откритието на микронноразмерни пластмаси в почви, води и живи организми, т.нар. микропластмаси.
Какви са последствията от микропластмасите за водите, почвите и хората?
Микропластмасите са парченца пластмаса с размери по-малки от 5 мм. Най-малките такива парченца са невидими за човешкото око и те лесно биха могли да попаднат в човешкото тяло с храна, течности дори при вдишване. Все още няма достатъчно информация за последиците за здравето от тази нова “подправка” в менюто ни. Част от нея със сигурност напуска тялото ни през храносмилателния тракт. Друга част е възможно да преминава в кръвообращението ни и да е причина за поява на хормонални смущения, репродуктивни проблеми и понижаване качеството на живот.
За да бъде избегнато масовото замърсяване с пластмаса са разработени методи за нейното рециклиране.
През 2025 г. производството на пластмаса се очаква да достигне до над 600 милиона тона годишно. Сегашните системи за рециклиране не могат да се справят с такива количества отпадъци. Един поглед към историята показва, че само 10% от над 9 милиарда тона пластмаси, произведени след 50-те години на миналия век, са рециклирани.
За съжаление, не всеки вид пластмаса е годен за рециклиране. Най-често рециклираните са полиетилен терефталат (PET), полиетилен с висока плътност (HDPE) и полипропилен (PP), съответно номера 1, 2 и 5 от класификацията на нефтобазираните полимери. Останалите са трудно или практически нерециклируеми. Всеки вид пластмаса изисква специфична подготовка и технология за рециклиране, като то може да бъде механично или химическо.
При механичната обработка пластмасата се мие (пере), нарязва на дребни парчета (флейкс) и като следващ етап може да бъде стопена и формована в заготовки. Химичното рециклиране включва разрушаване на връзките в полимерните молекули до мономери, които да бъдат преизползвани.
Макар рециклирането да е за предпочитане пред изгарянето, то поставя значителни икономически и технически предизвикателства. Разходите по транспортиране, сортиране, съхранение и обработка на пластмасовия скрап често правят рециклираната пластмаса икономически неизгодна. Нейното качество е ниско и има ограничено приложение, като това не може да се конкурира с ниската цена на новата пластмаса.
В борбата си за управление на непрекъснато нарастващото количество пластмасови отпадъци, градовете и правителствата се насочват към изгарянето.
Това води до други проблеми – отделяне на големи количества въглероден диоксид, токсични ароматни съединения и тежки метали. Чрез атмосферни течения и валежи токсините могат да изминат дълги разстояния и да се отложат в почвата. В допълнение към замърсяването на въздуха, който дишаме, изгарянето на въглеводороди е водещ фактор за изменението на климата. Изгарянето на отпадъци взема практиката на откритото изгаряне и я прилага в индустриален мащаб. Има най-различни видове инсталации за изгаряне, включително заводи за производство на енергия от отпадъци, за съвместно изгаряне в промишлени котли и пещи за цимент и технологии за производство на гориво от пластмаса, като газификация и пиролиза.
Един от стандартните сценарии за управление на отпадъците е тяхното депониране – изхвърлянето им в депо, най-често изоставени или неизползвани каменоломни, минни шахти или ями. Едно добре проектирано и управлявано депо може да бъде хигиеничен и сравнително евтин метод за обезвреждане на органичен отпадък. Поради дългия си живот, пластмасата “гние” с много бавни темпове в депата и при нейното разграждане трудно се контролират отделяните токсини в почвата.
Това, че един пластмасов отпадък е изхвърлен в дадена страна, не значи, че там ще приключи неговото съществуване. Той може да стане част от т. нар. търговия с отпадъци. За 2020 г. са изтъргувани 5 милиона тона пластмасов боклук в цял свят. До 2016 г. близо половината от пластмасовите отпадъци, обект на търговия, са внесени в Китай. От 2017 г. Китай въведе забрана за вноса на боклук поради екологични и здравословни причини, което имаше влияние върху целия “пазар”. Каналите за търговия се преразпределиха и в момента най-големите вносители са други държави в югоизточна Азия – Виетнам, Малайзия, Филипините. Европейският пластмасов боклук най-често достига до Турция. В световен мащаб най-големите износители за 2022 г. са САЩ, Япония и развитите страни в Европа.
България също е сред страните вносители на боклук, който е категоризиран като “общ”, а не “пластмасов”.
Съответно той подлежи на депониране или изгаряне. Относно пластмасовите отпадъци у нас голямо предизвикателство е приложението на разделното събиране на отпадъци. В повечето големи градове в България са разпространени кофи за разделно събиране. Но това не значи, че боклукът се изхвърля разделно. Българите често са скептични за ефективността на тази система, както и за рециклирането на пластмасовия отпадък. Изхвърленото в жълтите контейнери се транспортира до сепараторни инсталации. Там отпадъците се изсипват в приемни бункери и посредством редица съоръжения и ръчна дейност по сепариране се отделят бели и цветни PET бутилки, полипропилен (PP), други твърди пластмаси, полиетилен с ниска плътност (LDPE) и полиетилен с висока плътност (HDPE). Преди да се извозят към преработвателните предприятия, сепарираните материали се балират. В България има няколко завода за преработка на пластмаси. Към Ямбол се насочват бутилките от полиетилен терефталат. В София и Велико Търново могат да бъдат рециклирани полиетиленови торбички. Преработвателни предприятия има също в Пловдив, Добрич, Пазарджик. България е в челните места по рециклиране според Евростат. За 2019 г. сме на пето място в ЕС с малко над 50% рециклирана пластмаса. Причината до голяма степен е, че има много хора, които се изхранват като събират големи количества пластмасови отпадъци и ги предават в пунктове за рециклиране.
Независимо от края на живота на един пластмасов продукт, той генерира голямо количество парникови газове още с производството си. И докато някои от приложенията на пластмасата нямат аналог, немалка част от пластмасовите отпадъци могат да бъдат избегнати. Намаляване на свръхконсумацията на пакетирани стоки и ограничаване на използването на пластмасови изделия за еднократна употреба са ключови стъпки в преминаването към устойчив баланс. Това са цели, постижими от всеки потребител. Същевременно голяма част от производствата е необходимо да поемат своята отговорност и да се ориентират към намаляване на пластмасовите елементи, когато е възможно. Въвеждането на депозитна система също е едно от възможните и работещи решения. За целта е необходимо и държавните политики да вземат активно отношение по този наболял екологичен и здравословен проблем. Чрез стимули и санкции може да се повлияе на обществото и бизнеса за достигането на един свят с по-малко пластмасов отпадък.
Автор: Д-р Надежда Ангелова / Климатека
Д-р Надежда Ангелова е част от авторския екип на Климатека. Тя е гл. асистент в катедра “Неорганична химия” на Факултета по химия и фармация към СУ “Св. Климент Охридски”. Научната ѝ работа е фокусирана върху синтезиране и охарактеризиране на различни наночастици, които служат като сорбенти и могат да се използват в медицинската практика или в системи за пречистване на води от органични и неорганични замърсители. Надежда Ангелова има опит и като учител по природни науки и в преподавателската си практика включва много предизвикателства към учениците, свързани с намаляване на опаковките в ежедневието им, изложби по темата за климатичните промени, отпадъци, потребителска осъзнатост и устойчив начин на живот.
В статията са използвани материали от:
