Статията изследва умората ни от рискове и загуба в симулакрума – сбор от симулакри, т.е. “копия, които изобразяват неща, които или никога не са имали оригинал, или вече нямат оригинал” (Голдман и Папсън, 2003) и как тя води до катастрофа. Науката, движена от капитала, ни залива със знания за рискове на всички нива, на които реагираме с отричане, за да се справим с тревожността и ужаса. Това се усилва от медиите, които влияят на субективното ни възприятие за света като измислица. Изтощени от експлоатация, загуби и тревоги, като общество сме се самоимунизирали срещу преживяването за опасност и не реагираме нито навреме, нито успешно. В инерцията си летим стремглаво към катастрофи не само като климатичната криза, но и като пандемията от COVID-19, ендемичното насилие над жени и злоупотребата с деца, бедността и засилващите се неравенства, застаряващото население. Статията е основана на анализа на серия от култови филми и използва вълнението от тях в опит за осмисляне на явленията, свързани с пренебрегването на климатичните промени.
Не поглеждай нагоре
Дори и да не сте гледали нашумелия напоследък филм (Don’t Look Up, 2021), вероятно вече сте подразбрали, че той е най-вече алегория за климатичната катастрофа. Астрономите Кейт Дибиаски (Дженифър Лорънс) и Рандал Минди (Леонардо Ди Каприо) откриват гигантска комета, която се насочва към Земята. След отчаяно моделиране и проверки, те установяват, че кометата ще унищожи живота на планетата само след 6 месеца. До края на живота на планетата (който не е краят на филма), те отчаяно се борят, включително и със собствената си инерция и лашкане между човешки страсти и апатия, за да предотвратят немислимото. Режисьорът МакКей и сценаристът Сирота се заиграват да изследват как откриването и спирането на бедствието не са най-трудната част. Най-трудно е да прекъснеш инерцията на човечеството и да го накараш да се опита да спре катастрофата.
Основна пречка във филма са група нелепи злодеи, които се е случило да имат властта и контрола да предотвратят катастрофата. “Не поглеждай нагоре” в голяма степен ни показва, че “злодеите са обсебени от себе си – заслепеният елит и тяхната алчност, продажност и глупост ги водят до зли решения” (Маркетич, 2022). Много критици виждат в разгръщането на сюжета критика към “глупостта” на американския народ (и постмодерното общество). Всъщност филмът е преди всичко анализ и разгръщане от гледна точка на съвременността на понятието на Хана Аренд за баналността на злото – злото, което е в инерцията, подчинеността, безкритичността и търсенето на удоволствия и вълнения. Както подчертава в коментара си към филма климатичният учен Питър Калмус (2021), “това не е филм за това как човечеството би реагирало на комета, която убива планетата; това е филм за това как човечеството [вече] реагира на климатичен срив, който убива планетата” и предоставя примери за аналогии сред политици, корпорации, военната индустрия, олигарси и медии.
Понятието за банално зло е много тясно свързано с немислимото. То е немислимо предимно поради натиска на индустриалния (и пост-индустриалния) свят да живеем в “тук и сега”, което прави невъзможно теоризирането на действията ни и съответно мисленето за тях. Едуард С. Херман (1991) подчертава, че „извършването на ужасни неща по организиран и систематичен начин се основава на „нормализирането“. Това е процесът, при който грозните, унизителни, убийствени и неописуеми действия стават рутинни и се приемат като „начин, по който се правят нещата”. Това нормализиране се случва главно през измисления свят, който създават социалните структури и който ни води към немислене.
Симулакри и симулации
Филми като “Тринадесетият етаж” (1999), “Генезис” (2010) и “Блаженство” (2021), и най-вече “Матрицата” (1999, 2003, 2003, 2021) проследяват начините, по които в преживяването на човека днес, реалността е размита и подменена. Съвпадайки по време с появата на първите филми от тази поредица, Бауман (2000) наблюдава, че към този етап в обществото е налице отделяне на времето от времепространството. Този процес е добре уловен в “Не поглеждай нагоре”, където шест месеца се оказват и безкрайно кратък, и безкрайно дълъг срок. Разцепването на времето и пространството има за резултат преминаването от тежка (хардуерна) към лека (софтуерна) модерност. Този преход е движен от “обезценяване на пространството и продължителността и дълбока трансформация в структурата на доминацията и политиките на живота” чрез “превръщането на скоростта на движение в зависимост от технологичните средства и на движението на информацията в независимост от транспортирането на телата”. От там, Бауман разработва поредица от трудове, посветени на ликвидната, течна модерност на късния глобализиран капитализъм. Тя води до течна любов и течна етика, както е преживяна и от героите в “Не поглеждай нагоре” – желанието се превръща в поредица от прищевки, които е лесно да бъдат задоволени от пазара (на продуктите, на труда, на отношенията, на спектакъла). Тези лесно задоволими прищевки ни оставят кухи, повърхностни и празни – неспособни да мислим, да се грижим и да обичаме.
Идеята за подменената и виртуална реалност, която може да бъде изпитана само, ако първо е преминала през филтъра на виртуалното, може да се проследи до трактата на философа и теоретик на културата Жан Бодрияр Симулакри и симулации от 1981 г. В него, авторът изследва отношенията между реалността, символите и обществото. В частност фокусът му е върху значенията и символиката на културата и медиите, участващи в изграждането на разбирането за общо съществуване, което приема формата на симулация – т.е. имитация на действието на реални процеси или системи във времето (Банкс и колектив, 2001).
В света на реални медии и шоута като “Биг Брадър”, на компютърни игри и аугментирана реалност, на хоум офис и зуум срещи, обектът към който виртуалното препраща – и който е представен в медиите, изчезва. Не съществува реално, тъй като означаваните се заменят от означаемото и мястото му е заето от хипер-реалното: “едно хипер-реално, което от тук нататък е защитено от каквото и да било разграничение между реалното и въображаемото” (стр. 2). Връзката с обезумяването и отчуждението от другите и най-вече от себе си в симулакрума е особено подчертана в “Нулевата теорема” (2013) на Тери Гилиъм, където протагонистът губи себе си в търсене на научно издържано доказателство за неоспоримостта на безсмислието ни.
Умът ни, претоварен с измислените изисквания на капитала и властта в симулакрума, отказва да приеме всяко знание, включително и знанието за непосредствени опасности. Търсенето на възбуда и стимули, които да ни изведат от преживяванията на умора и безсмислие се превръща във водещ приоритет, по-силен от инстинкта за самосъхранение – в “Не поглеждай нагоре”, както и в реалността, хората се вълнуват повече от знаменитости, зрелища и стимуланти, отколкото от реалната заплаха, дори и за планетата като цяло.
Общества на риска
Свързаната с тази (не)реалност атомизация (разделеност) на индивидите и нейните последствия пред лицето на загуба са съвършено представени и анализирани от друг филм за заплахата над Земята – “Меланхолия” на Ларс вон Триер. В нощта на сватбата си Джъстин (Кирстен Дънст) се опитва да бъде щастлива. Междувременно Меланхолия, синя планета, се устремява към Земята. Клер (Шарлот Генсбур), сестрата на Джъстин, която е платила за екстравагантната сватба се опитва да запази самообладание от страх пред предстоящото бедствие и да продължи да държи сватбата (и булката) под контрол.
“Усмихвам се, и се усмихвам, и се усмихвам” е един от най-запомнящите се цитати от филма. Подобно послание за изискването да демонстрираме щастие, за да прикрием неспособността си да скърбим, особено за загубената си сигурност е подчертано в автобиографичната критика на съвременните общества на Барбара Еренрайх “Усмихни се или умри” (2010). Упреците към “Не поглеждай нагоре”, че трябва да е по-лек (а и фактът, че той е максимално “олекотен” и всъщност доста забавен) е много подобна: ”Нека бъде леко и забавно“, са увещавани измислените протагонисти учени, преди да обсъдят предстоящото изчезване на живота на Земята в шоу, подобно на много телевизионни предавания. А „не можеше ли да е по-леко, забавно?“ е справедливо обобщение, по стечение на обстоятелствата, на съветите към [режисьора] Маккей от страна на критиците” (Бенет, 2022). Препоръките и към даващите гласност на климатичната криза е да “олекотят” стила, да са по-“разбираеми”, да не плашат, да “внимават”.
Апокалиптичният жанр на холивудски блокбъстъри дълго време беше “олекотен” и нереален до появата на почти документални спомени от бъдещето като “12 маймуни” (1995) и особено “Зараза” (2009), които дословно описват света ни при пандемията от Covid-19. По традиция, всеки апокалиптичен филм започва с учен, който предупреждава за катастрофа. Никой не му обръща внимание, но той (обикновено от мъжки пол) спасява света. Преангажирането на колективното ни въображение и съпътстващите го фантазии, че каквото и да се случи ще се справим с всякакви заплахи, отразява концепцията на Бек и Гиденс от 1990-те години за общества на риска. Обществата на риска се характеризират с повишена информираност и дори презаливане с информация за всякакви рискове. “Не поглеждай нагоре” ни показва процесите, през които се справяме с произтичащата от това умора от тревожене като просто спираме да ги възприемаме като реални, докато не нахлуят в ежедневието ни.
Всички статии върху “Не поглеждай нагоре” твърдят, че той е алегория на климатичните промени. Ако се вгледаме в симулакрума ни, всички рискове, с които живеем, минават през тази схема и са непосредствено и незабавно опасни за човечеството. Както подчертават американските психотерапевти Бесел ван дер Колк и колектив (1996:25), една от основните функции на човешките общества е да предоставят на своите членове традиции, институции и ценностни системи, които могат да ги предпазят от претоварване от именно такива стресови преживявания. Колекция от психоаналитични статии (Брунинг и Перини, 2010) предупреждава, че живеем във време на изчезващи контейнери, т.е. удържащи структури и личности, които предоставят тази защита. Всъщност нашите социални структури не успяват да се справят с всички съвременните проблеми, не само с климатичната заплаха: застаряване на населението, недостиг на ресурси, неравнопоставености, насилие. Именно чрез натрупването на несправяне с различни отделни източници на риск и опасност, през провала на лидерите да предоставят удържащи рамки и презаливащото ни отместване в конструиран свят на властови борби и трупане на ресурси, човечеството стремглаво лети към катастрофа. Климатичната криза не е изключение, но е най-директната непосредствена опасност не просто за човечеството, а за цялата планета и живота на нея, в която се пресичат проблемите на симулакрума, обществата на риска и баналното зло, които ни водят към катастрофа.
Брилянтната глупост на катастрофата
С последствията на климатичните промени, светът не е изправен за пръв път пред катастрофа с такива пропорции и непоправими последствия. Както подчертава Джон Шварц (2021), един от ключовите сътрудници на американския критик и режисьор Майкъл Мур, "... избегнахме ядрения Армагедон отчасти защото прекарахме много време, фантазирайки си го [чрез киното и литературата], и така бяхме мотивирани да не го преживеем в действителност. Но при [климатичните промени] има малко признаци, че изобщо си го фантазираме. Ние безгрижно се спъваме напред в мъгла, без да разбираме катастрофата, към която се носим в спъването си.”
Заиграването в колективното ни въображение с катастрофа е начинът ни за справяне с най-ужасните ни страхове и реалности. Липсата на колективно бленуване за климатичните промени е израз на дълбочината и обхвата на ужаса, който следва от прозрението, че сме на път да унищожим чудото на живота и природата със собствените си действия и бездействия. Най-разтърсващите кадри в “Не поглеждай нагоре” са тези на безгрижните създания извън симулакрума ни, които се наслаждават на живота и природата, неподозирайки края им.
“Не поглеждай нагоре” е вторият филм след “Идиокрация” (2006), който напомня за класиката на Кубрик “Доктор Стренджлъв” (1964) именно във фантазирането на баналния край на света и последващото осмиване на взимащите решения и държащите властта и контрола. “Не поглеждай нагоре” ни води през призмата на настоящето обратно към темата за брилянтната глупост на властимащите. В контекста на климатичните промени сега, тук е ценно наблюдението на Джейсън Хикел (2021), че “остава огромна пропаст [след COP26] между обещанията, които е достатъчно лесно да се дадат, и реалните политики, които са единственото, което наистина има значение. Можете да обещавате, колкото си искате, но се нуждаем от действия”:
“Какво ще се случи с нашия свят [предвид, че съществуващите в момента правителствени политики ни водят към 2,7°C затопляне през следващите десетилетия]? С приближаването на температурите до 3°C, 30-50% от видовете вероятно ще бъдат унищожени. Повече от 1,5 милиарда души ще бъдат изселени от родните си места. Добивите от основните култури ще намалеят значително, което ще доведе до трайни смущения в доставките на храни в световен мащаб. Голяма част от тропиците ще станат непригодни за живот на хората. Такъв свят не е съвместим с цивилизацията, каквато я познаваме. Статуквото е поход на смъртта. Нашите правителства ни провалят – провалят целия живот на Земята.”
