Змии, паяци, филми на ужасите и дори реални заплахи за живота – почти нищо не успява да уплаши жената, известна в научната литература просто като пациентката SM. Вследствие на рядко заболяване тя има тежко увреждане на двете амигдали — мозъчни структури с ключова роля в реакциите ни към опасността.

Години наред случаят ѝ помага на учените да разберат какво поражда страха. Но когато решават да проверят реакцията ѝ при вдишване на въглероден диоксид, установяват нещо неочаквано: жената, за която външните заплахи не представляват никакъв проблем, изведнъж изпада в паника.

Какво се случва с мозъка ѝ?

Самоличността на SM се пази в тайна. Тя страда от болестта на Урбах–Вите. Това е рядко генетично заболяване, което довежда до калциране и разрушаване на тъканта в двете амигдали.

В интервю за BrainFacts неврологът и психолог Даниъл Транел от Университета на Айова обяснява, че тези структури са важни за свързването на определени ситуации с усещането за страх, особено когато опасността идва от онова, което виждаме, или от поведението на други хора.

Още през 1994 г. изследователите описват необичайна особеност на пациентката: тя трудно разпознава страха по израженията на лицата. Това не е обща неспособност да разпознава хората — увреждането засяга конкретни аспекти на обработването на емоционалната информация.

По-късно учените изследват и друг въпрос: какво изпитва самата тя, когато попадне в ситуация, която обикновено плаши хората?

Змиите предизвикват любопитство

Екипът, ръководен от Джъстин Файнщайн, отвежда SM в магазин за екзотични животни. Преди това тя многократно заявява, че не харесва змии и паяци и се старае да ги избягва. На място обаче поведението ѝ е съвсем различно.

Тя с охота държи змия, докосва люспите и езика ѝ и задава различни въпроси, свързани с нея. По скала от нула до десет оценката ѝ за собствения страх не надхвърля две. Иска да докосне и по-опасни змии въпреки предупрежденията, че могат да я ухапят. Опитва да пипне и тарантула, но я спират.

Когато я питат защо иска да докосва животни, които смята за опасни и твърди, че не харесва, тя обяснява, че просто ѝ е любопитно. Знанието за риска не предизвиква обичайното желание да се отдръпне. Тези наблюдения са описани в изследването за ролята на амигдалата в предизвикването и преживяването на страх.

Когато чудовищата не вършат работа

Друга проверка включва посещение на къща на ужасите в бившия санаториум „Уейвърли Хилс“ в Кентъки. Там актьори, облечени като чудовища, стряскат посетителите.

Както описва Ед Йонг в Discover, SM реагира със смях и любопитство. Приближава се до актьорите и разговаря с тях. В един момент дори успява да стресне един от тях, като го побутва по главата.

Филмите също не дават очаквания резултат. Откъси от „Сиянието“, „Седем“ и „Предизвестена смърт“ не я стряскат. Същевременно реагира на забавни и отблъскващи сцени – липсата на уплаха не означава липса на всякакви емоции, както е описано и в публикацията в National Geographic.

Защо животът без страх може да бъде опасен

Ако оставим експериментите настрана, историята на SM е далеч по-тревожна. В научния доклад са описани нападения и заплахи с нож и огнестрелно оръжие, както и тежко домашно насилие. Изследователите отбелязват, че дори при реална опасност за живота поведението ѝ не показва обичайното отчаяние или усещане за неотложност.

Това обаче не означава, че тя изобщо не разбира опасността. Според Транел SM знае, че не трябва да излиза пред движеща се кола или да скача от скала. Проблемът е особено отчетлив в социални ситуации: може да обсъди защо дадено поведение е рисковано, но при реална среща с опасността невинаги реагира по подходящ начин.

Преживените заплахи също не изграждат у нея нормалната връзка между конкретна ситуация и страха от повторението ѝ. Да знаеш, че нещо е опасно, и да почувстваш подтик да го избегнеш, се оказват две различни неща. Транел обсъжда този проблем в разговора си с BrainFacts.

Експериментът, който променя картината

През 2013 г. в Nature Neuroscience излиза изследване, което усложнява представата за SM като човек, неспособен да изпитва страх.

Учените я подканват да вдиша газова смес с 35% въглероден диоксид – лабораторна процедура, която може да предизвика усещане за недостиг на въздух и паника. Те очакват увреждането на амигдалата да отслаби реакцията ѝ.

Случва се обаче точно обратното. SM изпитва силен страх, започва да се задъхва и се опитва да махне маската. Изследователите повтарят проверката при още две пациентки със същото заболяване и двустранно увреждане на амигдалата – еднояйчни близначки. И двете също получават панически атаки.

При сравняваната група от 12 души без подобни мозъчни увреждания паническа атака получават само трима. Въпреки че извадката е малка, наблюдението показва ясно, че увредените амигдали не изключват възможността за страх и паника. Подробностите са достъпни в пълния текст на изследването.

Страхът няма един-единствен път

Случаят очертава важна разлика между заплахите, които идват от външния свят, и сигналите за опасност, възникващи вътре в организма.

Амигдалата има ключова роля в реакциите към външни заплахи, но експериментът с въглеродния диоксид показва, че други мозъчни механизми могат да предизвикат страх и без нормалното ѝ функциониране. Ранните наблюдения остават валидни, но вече е ясно, че не разказват цялата история.

Затова „жената без страх“ е сензационно и грабващо, но непълно описание. По-точно е да кажем, че SM не изпитва обичайния страх в много ситуации, които плашат останалите. Един необичаен експеримент разкрива, че способността ѝ да изпитва тази емоция не е напълно изгубена.

Автор: Владимир Тодоров