Алеко Константинов е един от най-образованите ни и ерудирани писатели за времето си.

Алеко Константинов е роден в град Свищов на 1 януари 1863 г. в будно възрожденско семейство. Бащата Иваница Хаджиконстантинов е търговец, човек с аристократически представи, с високо самочувствие. Родолюбиво настроен, той кореспондира с Раковски и сътрудничи на в-к „Дунавски лебед”. Братът на бащата, Алеко Хаджиконстантинов, също поддържа връзки с Раковски. Неговият син Георги Хаджиконстантинов участва в четата на Филип Тотю и загива в сражение. Майката, Тинка Хаджиконстантинова, е от видния род на Шишманови от гр. Видин.

1878 г. Алеко отива на учение в Русия. Там прави и първите си по-сериозни литературни опити.

1881 г. – се записва студент в юридическия факултет на Южнорусийския университет.

Натрупва богат културен опит. Проявява голям интерес към музиката, свири на цигулка, превежда руски поети.

1885 г. – се завръща в България и става член на Софийския окръжен съд, а след шест месеца – прокурор в същия съд.

През октомври на 1886 г. става помощник-прокурор в Софийския апелативен съд.

1888 г. – бива уволнен с указ от княза, защото се противопоставя на грубата намеса в правосъдието (карат го да осъди редактора на в-к „Народни права”, който критикува режима. Несъгласието на Алеко става причина за уволнението му.)

От 1885 г. до 1890 г. – нещастия сполетяват семейството на Алеко: умират баща му, майка му и трите му сестри (в рамките на пет години).

Става адвокат, но „вечният безсребърник” не може да печели от тази професия – или не му плащат хонорарите, или той плаща за своите бедни клиенти.

Става член на образуваната от 16 млади интелигентни мъже компания „Весела България”, за да се пошегуват и надмогнат над условностите и пошлостта.

1889 г. – посещава Всемирното изложение в Париж.

1891 г. – отива на изложението в Прага заедно със свои приятели от „Весела България”.

1893 г. – предприема пътуване до Новия свят, на Всемирното изложение в Чикаго. Алеко е подпомаган от своя верен почитател и приятел Филарет Голованов – украинец по произход, началник на софийското пенсионно отделение.

1890 г. – е назначен отново за член на Софийския апелативен съд и уволнен отново през 1892 г.

Кандидатства за доцентура по право в Софийския университет, но не бива приет.

През 1896 г. става юрисконсулт при Софийската община, но след няколко месеца напуска – кмет става един от героите на неговите фейлетони Григор Начович („Тържеството на Велзевула”, „Молитвата на Велзевула”).

1894 г. – е кандидат за народен представител в Свищов, но не успява да се пребори с „моралното влияние” на противниците си.

От този момент се ражда фейлетонистът Алеко.

Заради гражданската си позиция и своята сатира често получава анонимни заплахи.

7 май 1897 г. отива по дело в Пловдив, насрочено за 10 май. Поканен от пазарджишкия адвокат Михаил Такев, отива с него за празника на св. Кирил и Методий на 11 май в Пещера. На връщане, след отбиването им в село Радилово, се стреля от засада по файтона и Алеко пада убит.

Сега малко повече за душевността му.

Може би най-добре го описва тази вълнуваща изповед пред неговия добър приятел проф. Иван Шишманов, от която подбираме малка част:

 

• Ако бихте желали да имате девиза, коя бихте си взели?

- Свобода, честност и любов.

• Коя е според вас най-почтената добродетел?

- Любовта като сърдечна доброта.

• Коя съдба ви се вижда най- за окайване?

- Да се разочароваш в силата на честността.

• Кой порок мразите най-много?

- Скъперничеството.

• Коя е най-любимата ви миризма?

- Миризмата на параходите и железниците.

• Коя е вашата главна надежда?

- Че кога да е, ще бъда оценен по достойнство.

• Вярвате ли в приятелството?

- Да.

● Кой е най-хубавият момент в живота ви?

 - Пътуването ми в Америка и когато ми хрумна идеята за "Бай Ганя".

Тази най-чиста и благородна личност в българската литература запазва докрай вярата си в доброто и в истината. Наш дълг е като негови наследници да докажем, че те съществуват и че борбата в името на ценности и идеали като правда и честност си струва.

Известната карикатура на Илия Бешков носи името: „Бай Ганьо убива автора си“ -  в нея Бай Ганьо се е навел над Алеко, който е повален на земята, и сякаш подигравателно му казва: „Е?! И какво спечели ти със своята честност и съвест? Ха-ха…“ Но докато има байганьовци, ще има и алековци, те са антиподът на всичко пошло и цинично в живота.

Оттук идва и неговият литературен прякор. Алеко сам си го измисля. Ражда се във фейлетонните му творби. Този прякор е неговият начин да се разграничи от пошлостта и грубостта на съвремието, от сериозността на проблемите, които описва в произведенията си. Въпреки всичко Алеко се определя като Щастливец, защото осъзнава, че е запазил морала и съвестта си, успял е да се съхрани като човек въпреки мрака на беззаконието и безправието, корупцията и безпардонността, сред които живее.

Ето някои думи на Щастливеца:

„Аз ще пиша, каквото ми диктува съвестта.”

„Аз и пари са две субстанции, осъдени на вечна раздяла”

„Преди офицерчетата ме диреха да ме тупат, сега ме дирят да ме претупат. От няколко месеца ме предупреждаваха, но аз не вярвам да стигнат дотам.”

„... престъпление ще е в такава епоха да се възпяват звездите и луната, когато преди всичко трябва да се изгребе и изхвърли изпъкналата на повърхността гнусна пяна.”

„Заканват се да убият г-н Каравелова... мене и някои други.”

„Вървя из улицата и погледът ми разсеяно се мята от фигура на фигура и всяка фигура още повече укрепява съзнанието ми, че аз съм щастливец.” („Страст”)

Ето някои думи за Щастливеца – така, както са го видели и познали другите:

„У човека: приветливост, сърдечност,... весела блага душа,... съчетана с мила рязкост и най-сетне прекалена скромност, зад която прозираше неговата страшна гордост... У писателя: непосредственост, обич към човека, към бедния и простия брат, обич, съчетана с жива омраза – или не, омраза той не познаваше... У общественика: кристална чистота на помислите и стремленията,.... смелост, готовност за жертва, боготворение на всеки страдалец...” (Д-р Кръстев).

И накрая някои редове от едно забележително писмо на Тончо Жечев до младите, за да се приобщят и те към „наследството и завещанието на Алеко Константинов”:

„... той е носел естествено, като кожата си, някакъв рядък и непостижим духовен аристократизъм. Рисуват ни го като бедния идалго... под името Щастливеца той ще създаде цялото си литературно дело, оттук ще започне неговият донкихотовски поход срещу несправедливостите и мерзостите на нашия обществен живот, неговата отчаяно весела разправа срещу всичко, което ненавижда. Започва неговото кихотовско безстрашие... неговата безогледна любов към идеалното и възвишеното, неговата грижа за спасението на всички... Той е нашето спасение...”

Работил по статията: Цветелина Велчева