„Най-добрите от нас се развиват късно.
В училище бях идиот. Необщителен тип - другите деца изобщо не ме интересуваха.
В днешно време това го наричат нарушение на вниманието. А аз просто бях глупав. Именно затова и станах актьор.
…
Моят баща беше хлебар и изобщо не му пукаше за изкуството. Помня как свирех на пиано, а той влиза, изтупва брашното от косматите си ръце и казва: „Каква е тая помия, дето я свириш?”, „Бетовен” - отвръщам аз. А той - „Нищо чудно, че е оглушал. За Бога, излез и прави нещо смислено!” На тези години съвсем добре разбирам цинизма на баща ми.
…
Ние бавно убиваме себе си, мислейки за всичко, по всяко време, без да спираме. Мисли, мисли, мисли... Така или иначе никога не можеш да се довериш на човешкия ум. Той е смъртоносен капан.
…
Имаше времена, когато пиех всичко, което се разливаше. Сега уж никой не пие, не пуши, не яде въглехидрати. Малко е странно, но аз се радвам, че бях алкохолик. Разбира се, съжалявам, че заради това страдаха други. Но да бъдеш в кожата на алкохолик - това е изключително богат житейски опит. Имаше дни, в които изпивах бутилка текила и ми беше все тая дали ще живея, или ще умра. Бях напълно опустошен - тотален банкрут в емоционален смисъл.
…
Животът е хореография. Нищо не искай, нищо не чакай и приемай всичко спокойно. Тук няма нищо за печелене, нищо за губене и нищо за доказване. Тази мисъл дойде при мен преди 16 години, когато седях в един римски хотел, потънал в дълбока депресия. И аз си я повтарях като мантра. Имах дълбок проблем с егото си, защото не получавах онова, което исках. Оттогава до сега много невероятни неща се случиха в живота ми.” (Антъни Хопкинс)
Сър Филип Антъни Хопкинс е уелски актьор, един от най-великите за всички времена.
