В подножието на източния Балкан, скрита сред зелени хълмове и стари букови гори, лежи Жеравна – едно от най-съхранените възрожденски села в България. Въздухът тук ухае на дърво, билки и спомени, а всяка улица разказва история, която времето е пощадило. Тишината не е празна – тя е изпълнена с гласове от миналото, с шепота на камъка и песента на дървото.
Къщите на Жеравна са ниски, с тежки каменни основи и широки дървени чардаци, които хвърлят сянка върху неравните калдъръми. Построени между XVII и XIX век, те са дело на местни майстори, известни в цяла България с умението си да съчетават практичност и изящество. Камъкът, добиван от близките дерета, и дървото, отсечено от околните гори, са подредени в съвършена хармония. Всяка фасада носи почерка на ръката, която я е издигнала – търпелива, премерена, вдъхновена.
Вратите са ниски, но праговете – високи. Това не е само архитектурен похват – символ е на дом, в който се влиза със смирение. Вътре мирише на смола, восък и старо дърво; по резбованите тавани се движи светлина, преминала през стъкла, които помнят векове.
Разходката из Жеравна е пътуване назад във времето. Калдъръмените улички се вият между високи каменни дувари, а от дворовете надничат мушката, здравец и чимшир. През зимата от комините се вдига синкав дим, а през лятото над селото се носи мирис на сено и смола. Хората, които живеят тук целогодишно, са малко, но всеки един от тях носи гордостта на мястото – усещането, че е пазител, а не просто жител.
Снимка: Shutterstock
Жеравна е родното място на Сава Филаретов – един от първите български просветители, и на писателя Йордан Йовков, който остави в прозата си топлината и човечността на родното си село. В „Серафим“, „По жицата“, „Последна радост“ сякаш се чува същият онзи ритъм на живота – тих, прост, дълбок. В къщата-музей на писателя времето е спряло: нисък таван, писалище, мастилница, снимка в рамка. Мястото диша с неговите думи.
В сърцето на селото стои църквата „Св. Николай“ – скромна отвън, но ослепителна отвътре. Построена през 1834 г. наполовина под земята, за да не се нарушават тогавашните османски забрани, тя и днес впечатлява с дърворезбата на иконостаса и светлината, която пада меко върху стенописите.
Снимка: Shutterstock
До нея е килийното училище – първото в Жеравна, в което децата са се учили да четат и пишат на светлината на свещи.
Когато стъпиш на главната улица, ще чуеш само вятъра и потракването на стъпките си. Няма реклами, няма неонови табели – само тишина, пълна с живот. От време на време ще срещнеш възрастна жена, която седи на пейка и плете, или турист, спрял да снима поредния дървен чардак, облян в светлина. А вечер, когато слънцето се скрие зад баирите, камъкът светва в топло злато, а въздухът застива в онзи тих миг между деня и нощта, когато Жеравна изглежда като жив спомен.
Днес селото е архитектурен и исторически резерват, включен в списъка на националните културни ценности. Но чарът му не е в титлите, а в усещането – че тук времето е забравило да бърза.
Автор: Владимир Тодоров
