Толкова често ни предупреждават да не даваме „твърде много“ на децата си. Да не ги утешаваме прекалено бързо. Да не се появяваме прекалено често. Да не им позволяваме да „се нуждаят от нас“ прекалено много. Да не ги прегръщаме прекалено. Да не ги насърчаваме твърде. Да не им повтаряме прекалено често, че ги обичаме или че се гордеем с тях.
Сякаш самото присъствие на родителите е разглезване. Сякаш любовта трябва да се дава на дажби, постепенно, а не наведнъж.
Но истината е следната: нашето присъствие не е лукс.
Не е разглезване. Не е слабост. Тя е основата на емоционалната сигурност.
Защото когато едно дете знае, че може да разчита на нас – не понякога, не ако си го заслужи, а винаги – се случва нещо красиво и незаменимо: децата ни се доверяват и растат в спокойна и сигурна среда.
В противен случай са вечно неуверени и съмняващи се в себе си, чудят се дали са достатъчно важни.
Децата, които са забелязани и чути, растат и стават възрастни, които могат да се изправят пред света, без да се борят да бъдат приети и одобрени.
Те преминават през живота с усещане за вътрешна опора, а не с празна болка. Те изграждат пълноценни взаимоотношения. Те избират от съзнание за свобода, а не от страх.
Ето защо нашето присъствие е важно.
Защото това, което изглежда „прекалено“ за външния свят, е точно достатъчно за детето, което се опитва да разбере дали е в безопасност, дали е ценно, дали е обичано.
Затова не се въздържайте от присъствието си. Не ограничавайте любовта си. Не се страхувайте, че постоянството и нежността ви ще ги направят слаби.
Това ги прави силни.
Нищо не успокоява детето повече от съзнанието, че не трябва да се бори за любовта ви.
Така ще порасне като човек, който ще може на свой ред да дари безусловна обич.
