Повечето от нас искат да вярват, че са морални хора, които действат съобразно утвърдено усещане за добро и зло. Но има хора, които, когато се изправят пред изкушението да извлекат лична полза от престъпването на моралните граници, не винаги ще изберат правия път. Проучвания показват, че лъжата, измамата и други лоши постъпки са по-често срещани, отколкото ни се ще да вярваме.

Как е възможно хората да постъпват неетично – често дори и редовно, без да бъдат обхванато от чувство за вина?

В много случаи психологически процеси стават причина собственото поведение да се разглежда като по-малко неморално, а аз-ът като морален. Изследователите наричат тези процеси обслужващи егото оправдания (self-serving justifications), като те могат да се проявят под различни форми. Понякога те създават рационали доводи за желаното поведение, още преди то да е било осъществено, правейки го по-лесно „за преглъщане“ в последствие, друг път помагат на хора да се чувсстват добре по отношение на това, което вече са направили.

Изследователите са идентифицирали следващите шест основни стратегии за оправдаване на собственото неетично поведение и поддържането на положителна самооценка.

1. Разглеждане на постъпката като „сива зона“

Един от начините за избягване на чувство за вина е дадена постъпка да се определи като морално нееднозначна, вместо като ясно неморална. Понякога действително се срещат ситуации, които са комплексни или объркващи от морална гледна точка, но се случва и хората да преценяват избирателно не цялата налична информация, а само подбрана част от нея.

Един пример – противоречиви указания относно мерките за хигиена (public health practices ) могат да създадат естествено объркване, но в някои случаи могат да се използват като оправдание за поведение според собственото желание. По тази причина изследователите препоръчват правилата да бъдат винаги точни и ясни – не само по отношение на това какви са самите правила, а и по отношение на това защо са важни.

Дори и при положение, че правилата са кристално ясни, често се намират хора, които успяват да видят „място за вариране“. В едно изследване (one study) на някои участници било казано да хвърлят зарче един, а на други три пъти. Всички трябвало да съобщят първото число, което са хвърлили, за което и ще получат съответната парична стойност (т.е., напр. 5 $ за хвърлена 5-ца). Резултатите показали, че участниците, които хвърляли многократно, съобщавали значително по-големи числа, отколкото тези, които хвърляли по веднъж: напр. 34 % от тези, които хвърляли многократно, съобщили за хвърлена 6-ца, в сравнение с 19 % от хвърлящите еднократно. Вероятността за хвърляне на 6-ца е само ⅙ или 16,67 %. Изследователите стигнали до извода, че участниците в многократни хвърляния е по-вероятно да излъжат.

Защо това е така? Тези участници са могли много по-лесно да рационализират подмяната на първото хвърлено число, ако то все пак им се е паднало при следващо хвърляне – на принципа на „може и така да беше е станало“, отколкото ако лъжата налагаше да си измислят число, което никога не бяха видели.  

2.  Убеждание, че постъпката им ще облагодетелства другите

Хората също са сконни да оправдаят неетичното си поведение като го интерпретират по-скоро като благороден жест, отколкото като личен интерес. В друго проучване (another study ) с хвърляне на зарчета по горния модел, участниците били по-склонни да излъжат за резултата от хвърлянето си, ако на втори участник също ще бъде платено съобразно резултата, което предполага, че възможността за оправдаване на постъпката като алтруистична, е накарало участниците да се чувстват по-комфортно при използването на лъжата за лична облага.

Пример от истинския живот за такова оправдаване биха били станалите скандални записвания в колеж (college admissions scandal), при които някои богати родители са уличени в неморално поведение като измама и подкуп в опита си да осигурят места за своите деца в елитни колежи.

Като извинение, майка казва, че решението й се дължало единствено на желанието да направи най-доброто за дъщерите си: „Мислех си, че действам от любов към децата си.“ Същевременно тя признава, че „в действителност, това само навреди и подцени способностите и постиженията дъщерите ми“ и че постъпката й е направила процедурата по кандидатстване по-несправедлива за всички ученици, което и показва как алтруистичното оправдание може в крайна сметка да доведе до „обратен огън“.

3. Подчертаване на морални заслуги

Пародаксално е, но се оказва, че някои хора са по-склонни да постъпят обратно на моралните си разбирания, ако вече са показали своята моралност по друг начин – феномен, който изследователите наричат „морално лицензиране“. Идеята е, че онази по-ранна добра постъпка може да накара някои хора да се чувстват в правото си („лицензирани“) да пропуснат следваща такава, като че ли вече са „го отметнали това“ и могат да продължават нататък.

Набор от проучвания открива, че участници, на които в възложено да рефлектират по темите за личностното значение на положителни качества като щедрост, честност и доброта, в сравнение с такива, на които е възложено да рефлектират върху негативни качества или неутрални думи, впоследствие даряват по-малко за благотворителност (ок. 1 $ към 5 $), и показват по-малка загриженост относно спазването на етични стандарти в хипотетична работна ситуация. Предполагаемата причина за това е, защото се чувстват по-малко подтикнати да доказват своите морални устои след като вече са размишлявали върху своите ценности.

В друго проучване, участниците се показали по-склонни да измамят или откраднат в сценарий на компютърна игра, включваща парична награда, след като преди това били закупили щадящ околната среда продукт, в сравнение с такива, закупили обикновен продукт.

Главното тук не е дали рефлектирането върху ценности или ангажирането с поведение, щадящо околната среда, причиняват неморалност, а по-скоро че хората са склонни да чувстват, че предишни добри дела ги освобождават от отговорност в други ситуации.

По този начин, „моралното лицензиране“ може да бъде нож с две остриета: от една страна, то може да окуражи морално поведение в краткосрочен план. Особено когато моралната идентичност на лицето е застрашена, то бива мотивирано да я потвърждава, но не е вероятно това да се превърне в устойчив източник на морално поведение в дългосрочен план.

4. Символично почистване

Ако прегрешението вече се е случило, изследванията предполагат, че хората биха се впусанали в буквално или фигуративно „почистване“, нещо като измиване на греховете.

Когато в едно изследване (one study ) участниците разсъждавали върху минала неетична постъпка, в сравнение с други, разсъждавали върху етична постъпка, първите се показали значително по-склонни да изберат антисептична мокра кърпичка пред молив, когато тези два предмета им били предложени като безплатен подарък в края на проучването: приблизително две-трети от тези в неетичната група избрали кърпичката, в сравнение със само една-трета от етичната група.

Последващо изследване в същата студия установило, че по-честите почиствания на ръцете с антисептична кърпичка след припомняне на прегрешението довеждали при участниците до по-малко вина, срам, съжаление и неудобство, а също и те ставали наполовина по-малко склонни да участват в ново проучване. Интерпретацията на изследователите е, че почистването може да възстанови чувството на човека за морална чистота, намалявайки неговото възприятие за нужда да поправи своето прегрешение.

Докато почистващото поведение може да донесе психологически ползи (също както и хигиенни), то не е задължително да донесе социални; резултати като този подсказват, че подобно поведение може по-скоро да намали, отколкото да увеличи, вероятността човек да опита да предприеме промени или да постъпва по-добре в бъдеще.

5. Частично признание

Признаването на грешки може да бъде конструктивна стъпка в процеса на реакция на прегрешения. Но някои хора признават само една част от случилото се, навярно такава, която е по-вероятно и без това да се разкрие, вместо пълно да си признаят.

Едно проучване предполага, че частичните признания се използват за възстановяване на „моралния автопортрет“, докато същевременно позволяват да се избегнат негатините последици на пълното признание. Но същото това изследване открива, че в действителност, изборът за частично признание може да доведе хората до това да се чувстват изключително зле по отношение на себе си.

6. Демонизиране на другите, които са извършили нещо по-лошо

Друг начин, по който хората опитват да се чувстват добродетелни след злодеяние, е да осъждат другите още по-строго за същото нарушение. Изследователите наричат тази тенденция етично дистанциране или „крадецът вика, дръжте крадеца“.

Те посочват примера на една директорка на колеж, която била известна с особена строгост спрямо кандидати с фалшиво надути препоръки, но за която се оказало, че е направила същото и дори повече, претендирайки с образователни степени, каквито нямала. Други примери може да се дадат с политици, които се представят като непримирими по отношение на дадени престъпления, в каквито също са замесени. 

Проучванията (Studies) на етичното дистанциране са открили, че то е по-вероятно те да се появи при някои конкретни условия. На първо място, лицето трябва да вижда въпросното поведение като неморално. Понякога, след прегрешение, хората обясняват, че го виждат като не чак толкова проблематично, в който случай те могат да съдят другите по-малко строго за същото деяние. Второ, лицето трябва да вярва, че е малко вероятно неговото собствено прегрешение да излезе наяве – все пак рискува да се покаже като лицемер.

В обобщение, ние често ставаме свидетели на конфликт между желанието да считаме себе си (и да бъдем считани от другите) за добри хора и желанието да се държим по начин, който не непременно съответства на тази представа за себе си. Може да се опитваме да разрешаваме този дисонанс по много различни начини, от промяна на начина, по който гледаме на постъпките си, до промяна на начина, по който гледаме на себе си и на другите.

Но докато сме движени повече от желанието да се покажем морални, отколкото наистина да бъдем морални, тези обслужващи собственото ни его оправдания не е вероятно да утвърдят поведение, което в дългосрочен план да служи на нашите най-добър интереси в дългосрочен план.

В обобщение, ние често усещаме конфликт между желанието да определяме себе си (а и да бъдем възприемани от другите) като добри хора и желанието да се държим по начини, които може и да се разминават с тази представа. Можем да опитаме да разрешим този конфликт по различни начини – от промяна на начина, по който оценяваме поведението си до начина, по който виждаме себе си и другите.

Докато обаче това, което ни мотивира, е по-скоро желанието да изглеждаме морални, отколкото в действителност да бъдем такива, тези обслужващи егото оправдания е по-скоро малко вероятно да доведат до поведение, което в дългосрочен план да работи за нас и за другите от нашето обкръжение.

Превод Петя Ивкова; източник: Psychology Today