Как лекуват депресията в Япония?

08 октомври 2019 г., 10:36
52993

Shutterstock

„Доста отдавна в Япония изпаднах в страшна депресия, престанах да се грижа за себе си, станах 75 кг, можех цял ден да седя по пижама, да не се мия по 2-3 дни. Дори зъбите си не миех. А после дойде момент, когато дори не ми се живееше.

Когато научи за състоянието ми, моя приятелка японка ме заведе в една клиника. Каза, че имат интересна процедура, след която животът ти се променя, все едно си се родил отново. Дойде да ме вземе и тръгнах, както си бях по пижама и по чехли. Явих се в центъра в този вид. В Япония въобще не обръщат внимание на външността. Ако ще, гола ходи. Не им пука. Всеки е зает със своите мисли. Нямат навика, да се интересуват от хората в транспорта или на улицата. Дотолкова са свободни хора.

Стигнахме, попълних някаква бланка. Влизам и гледам - в средата на стаята ковчег. Лекарят зададе няколко въпроса и ми дадоха дрехи за погребение, преоблякох се, наредиха ми да лягам, за да добия представа какво е чувството да си мъртъв, а когато поискам да изляза, просто да натисна бутона и те ще ми отворят.

Легнах. Вътре имаше странна миризма, но бяха напръскали с освежител. Мек атлас. Ярък цвят. Бисер по края. Лежах и разглеждах ковчега. Вътре се чуваше погребална музика. Проникваше слаба светлина през процепите.

По едно време усетих, като че ли ме изнасят и товарят в кола. Започнах да натискам бутона. Той се разпадна в ръцете ми. Започнах да се възмущавам, да крещя, че не съм платила за това. И изобщо, да не са изперкали? Пътувахме около 10 минути. Започнах малко да се задъхвам. След това чух командата: „Сваляме“. И усетих как ме спускат с въже в земята. И започнах да чувам, как буците топуркат по капака на ковчега. И гласовете взеха да стават все по-приглушени. Започнах истерично да крещя с пълно гърло. Псувах по руски. В главата ми милион мисли. Явно бях попаднала на сектанти. И те сега ме погребваха жива. Ненавиждащи чужденците. И най-вероятно приятелка ми японка беше техен съучастник. Мислех си как ми се иска да я убия, кучката. Наистина ме зариваха!. Започнах още по-силно да пищя, като свиня в касапница, да ритам с крака. А най-страшното бе, че започнах да се задъхвам. Ридаех и сополите ми течаха по бузите, по ушите. От истерия и страх се изпуснах. Поради теснотията не можех дори лицето си да избърша. Лежах вцепенено като дърво. Ръцете по кантовете. В тесния ковчег. Вонеше на урина. Мислех си: „Господи, не искам да умирам“.

Там беше ужасно тясно. Задушно. Започна да ми се вие свят. Имах усещането, че започвам да изстивам. Нали оплесках целия ковчег и лежах в урината си. „Земята е студена“, си помислих. Ридах 20 минути. И вече губех съзнание. Състоянието ми бе ужасно. Започнах да разбирам Гогол и си спомних, че може да се е пробудил в гроба и да е умирал като мен.

Пред очите ми изплуваха минали картинки. Как родих и държах дъщеря си в ръце. Първите ѝ крачки. Плитките, които заплитах всеки ден. О, боже, съвсем бях забравила за дъщеря си. Заради депреията.

Сетих се, че престанах да се обаждам на мама. Помислих си: „Животът е толкова прекрасен, чудесен!“. А аз тук умирам в ковчега. И ме убиват любимите ми японци. Които толкова боготворях. Ех, японци. Ех, кучета.

И изведнъж се отвори капака. Все още бях в същата стая. А погребението се оказа само една компютърна симулация.

Плаках още 10 минути. Едва се успокоих. Псувах ги.

А приятелката ми се кикотеше отстрани. Дадоха ми видеозапис с моята „смърт“. В ковчега имало камери и всичко записали.

След тази процедура отслабнах, разхубавих се. Заобичах живота и повече и през ум не ми минава, че не искам да живея. И депресия нямам вече. Повече не искам там. Искам тук и сега. Точно така! И вие ще заобичате живота."

От Алфия Ханмурзина
Превод: Йосиф Йоргов

Редакция: обекти.бг

Ключови думи:
Коментари