Да потичаме със 70 км/ч

05 април 2019 г., 16:11
822

Слуховете, че човек не знае собствените си сили, се оказват верни.

Снимка: Shutterstock 

Откакто съществува, човечеството не спира да се надбягва с времето. Още древните цивилизации са познавали и обожествявали атлетичните игри, където на показ излиза максималният потенциал на най-елитните човешки същества за времето си. Горе-долу оттогава (ако не и още от Адам и Ева) датират и опитите да се подобрят човешките възможности с помощта на допълнителни средства. Древните гърци не са били чужди на допинга и щедро раздавали билки и гъби (понякога дори халюциногенни) на атлетите, за да ги направят по-бързи, по-смели и по-сръчни. Модерните американци пък измислят какви ли не стимуланти, екзоскелети и дори генетични модификации, за да прескочат физическата граница на човешките възможности. Сега обаче учени от техните редици откриха, че тази естествена граница може би е непозната за нас. Може би - казват те и подкрепят това невероятно твърдение с доказателства - човешкото тяло крие много повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

Питър Уейенд от Южния методистки университет, Розалинд Сандел и Даниел Прайм от университета “Райс” и Матю Бъндъл от Висшия институт на Уайоминг публикуваха в списание “Журнал за приложна физиология” труда си “Биологическите граници на скоростта на бягане”. В него те доказват, че

максималната скорост,

която един човек може да развие с помощта само на собствените си мускули, сухожилия и стави, е в рамките на 60-67км/ч. Прави сте да се чудите - дори най-бързото човешко същество на планетата - спринтьорът Юсаин Болт, разви на световното първенство в Берлин през 2009 г. максимална бързина от 44,17 км/ч. Да, физическите показатели на хората като цяло и на атлетите в частност се подобряват с времето заради по-добрите условия на живот, по-съвършените тренировъчни техники и може би дори заради еволюционното развитие. Но внезапен скок с около 20 км/ч? Звучи твърде невероятно, за да е истина.

И все пак подобрението изглежда възможно. “Преобладаващото мнение, че скоростта е ограничена от силата, с която крайниците могат да удрят земята, е във висша степен разумно”, смята професорът по приложна физиология и биомеханика Уейенд. “Ако отчитаме факта, че елитните спринтьори могат да оказват максимален натиск от порядъка на 360 до 450 кг с един крак при всяка стъпка, е лесно да повярваме, че бегачите тичат на границата на възможностите на мускулите и крайниците си или поне близо до нея. Новите ни данни обаче ясно показват, че това не е така. Въпреки силата на давление, открихме, че

крайниците са способни да прилагат много по-голям натиск върху терена

от този, който наблюдаваме при първокласните състезания за скорост.”

Екипът открива, че критичната биологична граница на скоростта се определя не от силата на натиска, а от времето. Ключовата точка се оказват изключително кратките отрязъци от време, през които краката на спринтьорите натискат земята по време на бягане. Елитните спринтьори задържат стъпалата си на земята за по-малко от една десета от секундата. Най-силно давление обаче се получава, когато кракът докосва земята за по-малко от една двадесета от секундата.

В експериментите си учените използвали свръхмодерна техника, за да докажат какво може тялото. Те се оборудвали с високоскоростна пътечка за бягане, която може да отчита скорости над 65 км/ч и да записва с голяма точност силата, с която всяка стъпка пада на повърхността й. Доброволците пробвали различни техники на бягане - те имитирали традиционната спринтова стъпка, подскачали на един крак и

дори тичали на заден ход,

за да постигнат максималната възможна скорост на бягащата пътечка. Целта на упражненията била да се провери какво точно ограничава бързината на човешкото тяло. Изследователите направили обстойна проверка на тезата, че основен фактор за това е силата, с която краката на бегача удрят земята.

Резултатите били изненадващи и за самите тях. Станало ясно, че силата при подскачане на един крак с възможно най-голяма скорост е по-голяма с над 30% от тази при спринтиране. Натискът, предизвикан от активните мускули на “еднокраките” бегачи, също бил между 1,5 и 2 пъти по-силен. Най-важното откритие било направено обаче при “обикновеното” тичане. Станало ясно, че скоростта е толкова по-голяма, колкото по-кратко време кракът ти докосва земята - независимо дали тичаш напред или назад. В този смисъл поговорката “лети като птица” е особено близо до истината.

Професорът по биомеханика Матю Бъндъл обяснява този фактор така: “Равностойната ефективност на тази техника на бягане при различните стъпки, които изпробвахме, показва

значението на биологическия лимит

на скоростта на съкращаване на активните мускулни влакна и скоростта, с която те могат да генерират силите, които изтласкват бегача от земята при всяка стъпка”.  

Това означава, че скоростта на бягане се определя от скоростта, с която могат да се съкращават мускулните влакна, а тя от своя страна зависи от това колко бързо кракът на бегача може да се оттласне от земята.

“Експериментите и изчисленията ни показаха, че биологически възможната скорост на мускулните съкращения, която е нужна за постигане на максимална сила на оттласкване, може да позволи на хората да тичат с 60-67 км/ч и дори по-бързо!”, категоричен е Бъндъл. Какво значи това? С помощта на специални тренировъчни техники, които предстои да бъдат разработени, атлетите на бъдещето ще могат да достигнат и може би дори да надминат  

скоростта, с която се движи хрътката,

а именно 66 км/ч! И това без капка допинг, без нито една високотехнологична патерица или промяна в гените. Едно е ясно - гените ни са достатъчно добри - ние просто не знаем как да използваме капацитета им на максимум. Ако световният спорт прегърне новото откритие на американците (а това сигурно ще стане - иначе би било жалко, нали?), скоро олимпийските игри може да станат демонстрация на човешките възможности такива, каквито са зададени от природата. Дали има нещо по-впечатляващо от това?

Анна Волева

Коментари