Някои от нас имат по-голям гъдел от другите. Но почти всеки един не може да се гъделичка сам. Защо? Отговорът се крие в начина, по който възприемаме движенията.

Първо, нека обаче разгледаме един друг феномен. Затворете едното си око.

След това много внимателно побутвайте другото око – отвореното – като придвижвате очната ябълка наляво-надясно. Какво виждате? Би трябвало да изглежда така, сякаш светът се движи, въпреки че знаете, че това не е така.

Сега свалете ръката и разгледайте средата около вас. Вашето око се движи по начин, сходен с момента, в който го подбутвахте. Светът обаче е стабилен. Очевидно визуалната информация, събирана от окото е една и съща и в двата случая, но вашето възприятие, че нещата са се движили е било фалшиво, само когато сте подбутвали окото си.

На какво се дължи това? Когато движите очите си по естествен път, мозъкът изпраща команди до очните мускули. Едновременно с това своеобразно копие на командите достига и до визуалната система. По този начин тя може да предскаже сензорните последствия на движението. Именно така визуалната система компенсира промените върху вашата ретина заради движенията на очната ябълка. Мозъкът ви пък знае, че промените в образа (които са такива, сякаш светът се движи) са вследствие на собственото движение на окото.

Именно така можете да обходите всеки един детайл в стаята с вашите очи, без да имате чувството, че се реете в пространството като подивяла муха. Когато подпухвахте окото с ръка, подобни „предсказания“ не са били правени. Съответно визуалната система не е компенсирала нищо, а вие сте имали чувството, че светът се движи.