Никой не иска да бъде пазач на фар по арктическото крайбрежие на Крайния север – дори най-коравите руснаци. За да реши този кадрови проблем, СССР разработва дързък план: да изгради мрежа от фарове с ядрено захранване по ледените си брегове. Идеята е добра – докато не престава да бъде такава.

Северната граница на необятната руска територия следва бреговете на Северния ледовит океан и се простира на 24 140 километра. Покрай нея минава Северният морски път – важна международна корабна артерия, която свързва Азия и Европа, поне през летните месеци, когато ледовете не я блокират. Историята на този маршрут е изпълнена с драматични експедиции, а проучването и картографирането на Северния морски път довеждат до някои от последните големи географски открития на Земята.

С ускоряването на индустриализацията през XX век корабоплаването по този опасен маршрут се разраства и необходимостта от фарове, които да направляват плавателните съдове, става все по-очевидна.

Заради изключително студения и суров климат Крайният север на Русия е слабо населен. Богатите залежи на полезни изкопаеми и други природни ресурси все пак привличат хора, които живеят и работят там, но поддържането на постоянен екип във фар при подобни условия изглежда едновременно непрактично и жестоко – дори по сталинистките стандарти.

Светлина, която не угасва – поне за няколко години

За да решат проблема, съветските власти построяват стотици автоматизирани фарове по северното крайбрежие. Те се захранват от радиоизотопни термоелектрически генератори (РИТГ). Тези устройства не са ядрени електроцентрали, нито дори ядрени батерии, а сравнително прости системи, които преобразуват топлината, отделяна при радиоактивния разпад, в електричество.

Същата технология захранва космическите апарати „Вояджър“ от 70-те години на миналия век, докато те продължават пътешествието си в дълбините на Космоса. Радиоизотопни генератори се използват и при други изследователски мисии, сред които „Касини“ и „Нови хоризонти“. Дори близо половин век след изстрелването си „Вояджър 2“ продължава да разчита на своя радиоизотопен термоелектрически генератор.

За разлика от американските модели, които използват скъпия плутоний-238, съветските инженери избират по-евтини алтернативи – стронций-90, цезий-137 или церий-144. Всички те са отпадъчни продукти от отработеното ядрено гориво. Съхраняването на подобни материали остава сериозно предизвикателство и днес, макар вече да се изграждат съоръжения като първото в света дълбоко геоложко хранилище за ядрени отпадъци.

Всеки РИТГ може да осигурява постоянно напрежение между 7 и 30 волта и мощност до 80 вата, а експлоатационният му живот е между 10 и 20 години. Устройствата изпълняват предназначението си, но по-късно руснаците плащат висока цена за икономиите при изработката и твърде опростената им конструкция.

Когато радиоизотопните генератори се превърнат в заплаха

Когато Съветският съюз се разпада през 1991 г., в Мурманска и Архангелска област в Северозападна Русия има почти 200 фара, захранвани от РИТГ. Към тях трябва да се прибави и неизвестен брой подобни съоръжения, разпръснати по крайбрежието на Крайния север по-далеч на изток.

С рухването на руската икономика и постепенното разпадане на старите съветски инженерни и поддържащи системи фаровете са изоставени и започват да се рушат.

През следващите десетилетия Международната агенция за атомна енергия документира няколко случая, при които разпадащите се радиоизотопни генератори се превръщат в сериозна радиологична заплаха.

През 1999 г. например на автобусна спирка в град Кингисеп, близо до границата с Естония, е открит РИТГ, излъчващ опасни нива на радиация. Оказва се, че устройството е откраднато от фар от мародери, които търсели метали за скрап.

При друг инцидент през 2001 г. трима дървари попадат на отделящи топлина керамични предмети близо до лагера си в отдалечената долина на река Ингури в Грузия. Без да подозират какво са открили, те се натъкват на още два радиоизотопни източника от съветската епоха. Двама от мъжете впоследствие се нуждаят от лечение заради лъчева болест и тежки радиационни изгаряния. Подобни случаи показват колко дълготрайни могат да бъдат последиците от радиоактивното замърсяване – проблем, познат и от разликите между последиците от Чернобил и атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки.

След като осъзнава мащаба на проблема, през 1997 г. съседна Норвегия поема инициативата за обезопасяване и премахване на изоставените радиоизотопни генератори в Северозападна Русия.

В рамките на едно десетилетие са демонтирани безопасно около 60 РИТГ от фарове на Колския полуостров. На тяхно място са монтирани слънчеви панели и никел-кадмиеви акумулаторни батерии. Какво обаче се е случило с подобните съоръжения по-далеч на изток, до голяма степен остава загадка.

Фарът Анива

Наследството на руските фарове с ядрено захранване продължава да "мъждука" и през XXI век.

Един от най-известните – и несъмнено най-живописният – е фарът Анива. Той е построен от японците през 30-те години на миналия век край остров Сахалин, когато Япония контролира района. След Втората световна война територията преминава под контрола на СССР.

Първоначално фарът се обслужва от постоянен екипаж, но, колкото и странно да звучи, през 90-те години – вече след разпадането на Съветския съюз – в него е монтиран радиоизотопен термоелектрически генератор.

Светлината му продължава да сияе до 2006 г., когато радиоактивното ядро най-сетне е отстранено, а фарът е изоставен окончателно. Днес той бавно се руши – мълчалив, но красив паметник на една от най-необичайните страници в инженерната история на Студената война.

Източник: IFLScience