До такава степен сме свикнали да си представяме хората върху планетата Земя (а вероятно скоро и върху Марс), че когато видим свят като Юпитер, един от първите ни въпроси е „Можем ли да стъпим върху него?“.
Нека за момент да се абстрахираме от екстремните условия (гравитация, атмосферно налягане, високи температури и ветрове), които се срещат на тази гигантска планета, и да се спуснем през атмосферата ѝ. Това, което ще видим, е спектакъл, несравним с нищо друго на света.
Далече под атмосферата на Юпитер се крие гигантски океан от течен метален водород. Той ще изглежда (и ще се държи) като живак. С тази разлика, че водородът е 60 процента по-плътен от водата. С други думи, преди да достигнете горещото, и скалисто ядро, което вероятно е твърдо, ще трябва да потъвате в продължение на десетки хиляди километри.
Интериорът на Юпитер не е картографиран прецизно – това е една от научните цели на мисията „Джуно“ на NASA. Космическата сонда ще използва прецизни гравитационни и електромагнитни измервания, за да разбере какво точно се случва под облаците на Юпитер.
Виж още: Пътеводител на междупланетния стопаджия
Да, знаем, до момента отговорът не е особено задоволителен. Затова нека да забравим за ролята си на своеобразни наблюдатели и да се гмурнем още по-надълбоко в Юпитер с технологиите, които разполагаме в момента.
Юпитер е наистина гореща – в горната част на атмосферата температурите достигат 630 градуса по Целзий. Докато се спускаме през атмосферата, те бързо ще паднат, но налягането и ветровете ще се увеличат. Ако съдим по това, което се случи с космическата сонда „Галилео“, която се гмурна в Юпитер през 1995 г., след 58-минутно пътешествие през атмосферата (т.е. след около приблизително 156 км), нашата електроника ще започне да сдава багажа. За „Галилео“ тази комбинация от налягане (23 атмосфери) и температура (153 градуса по Целзий) се оказа фатална.
Оттогава обаче изминаха цели 20 години. Затова нека приемем, че бихме могли да се спуснем. След 500 км видимостта вече е почти нулева. Обгърнати сме от гъсти амонячни облаци. Ветровете достигат скорост от 100 метра в секунда.
Под амонячните области има още водни облаци и още по-сложни атмосферни ефекти, които „Джуно“ би трябвало да разучи. Технологиите, с които разполагаме днес, вече ще са напълно унищожени, а нашите останки ще се реят из пласт от суперкритичен течен водород – нещо, което хем не е газ, хем не е течност.
След около два часа и половина вече ще сме достигнали океана от течен метален водород. Тежките елементи може и да достигнат центъра след часове на падане. Т.е. не бихте могли да стъпите върху този океан. Под него обаче учените вярват, че Юпитер има скалисто ядро, което вероятно дори е сходно с това на земеподобните планети. По време на своята мисия „Джуно“ вероятно ще успее да потвърди дали това наистина е така.
Юпитер има най-високата планетарна маса в Слънчевата система. В нея спокойно биха могли да се поместят всички останали планети. Не случайно я наричат планетарния крал на Слънчевата система.
Източник: IFLScience
