Съвсем наскоро получихме може би най-красноречивия пример за това. На 16 септември 2010 г. програмата за търсене на NEO обекти PanSTARRS откри напълно неизвестния до момента 50-метров астероид 2010 ST3, който според учените трябва да профучи на 6,5 млн. км от Земята около средата на октомври – т.е. само месец след неговото откриване. Ако това парче скала бе насочено към нашата планета, нямаше да имаме никакво време за реакция.
Струва си да си спомним, че известният аризонски кратер е предизвикан от обект със същите размери, който преди 50 хил. години е ударил земната повърхност със скорост от 12,8 километра в секунда. Това тревожно откритие обаче носи в себе си една още по-добра новина. С него PanSTARRS демонстрира безпрецедентните си възможности да открива обекти със 100 пъти по-ниска видимост, отколкото всички други
търсения на NEO
до момента. Програмата използва най-съвременните технологии в областта и поради това реалистичното очакване от нея е в близките години да приключи с попълването на каталога от NEO обекти с размер над 1 км. След това програмата ще се заеме със следващата логична задача - откриването на 99% от небесните скали с размер над 300 м. Очакваният брой на тези астероиди е между 10 хил. и 20 хил.
Нека обаче се върнем към въпроса, поставен в началото на този текст - защо прогнозите за евентуални бъдещи сблъсъци са толкова променливи? Преди всичко си струва да отбележим, че небесната механика е нещо динамично. Орбитите на небесните тела се променят непрекъснато. Това с особена сила важи за най-малките тела в системата – астероидите, които хвърчат като билярдни топки, тласкани от гравитацията на големите планети. Техните траектории не са неизменни, а са в динамичен хаос. Когато астрономите открият за първи път един NEO обект, в техните изчисления неизбежно има известна неточност. Допълнителните наблюдения позволяват да бъде изчислена неговата бъдеща орбита. При това приоритетът е да бъдат открити всички потенциални сблъсъци през
следващите 100 години.
Идеята е да бъдем предупредени достатъчно дълго преди евентуалната колизия.
Дългосрочното прогнозиране на орбиталните траектории на малки тела обаче създава истински „дявол в детайлите”. Колкото по-далече в бъдещето се опитват да прозрат астрономите, толкова по-мъгляво става предсказанието. Причината за това отново е в изключителната динамика на астероидите. Всяко текущо въздействие върху тях може да промени до неузнаваемост бъдещата им траектория.
Например, ако едно малко тяло днес премине на безопасно разстояние от Земята, гравитацията на нашата планета може така да го отклони, че да го доведе до пряк сблъсък при следващото сближаване. Има и допълнителни фактори, които усложняват дългосрочното прогнозиране на потенциалните сблъсъци с конкретни астероиди. Сред тях е например отражателната способност на астероида – т.нар. албедо. Ако, да речем, част от
небесната скала
отразява слънчевата светлина по-добре от други части, това ще създаде съвсем слаби, но постоянни сили, които с времето могат да променят сериозно траекторията му, независимо от другите фактори.
