Закусвах с приятелка и, разбира се, в един момент трябваше да смяна памперса на Сноу. В тоалетните нямаше маса за повиване. Няма проблем. Ресторантът е беше в един парк, така че отидох доста надалеч, сложих я на тревата и я преобух. Не е кой знае какво.
След половин час една жена се приближи до мен и каза „Видях, че сменяте памперса на дъщеря си. Можете ли да използвате масата за повиване следващия път.“
„Нямаше“, казах.
„Има. Тя е в тоалетната за инвалиди, която е от другата страна.“
„Хубаво, вероятно няма да се наложи да ака в следващите 6 часа, но ще се съобразя.“
Почувствах се като пълен неудачник. Светът продължи.
Следващия уикенд бяхме в парка заедно. Трябваше да се сменя памперсът на сина ни Руми. Казах на Бил, че е негов ред. Той сложи Руми на тревата и го преобу. Група жени минаха покрай нас и една от тях каза „О-о-о, добър татко! Това искаме да виждаме, продължавай така!“
Бил се почувства легенда. Светът продължи.
Не се замислих особено, защото съм свикнала. Свикнала съм да ме преценяват и съдят за неща, за които мъжът ми го хвалят. Свикнала съм да прибирам децата на фона на осъдителни погледи, когато закъснея малко, докато Бил е свикнал с червения килим и оркестъра, които го приветстват за героичната поява.
Така стоят нещата в обществото. Поставяме твърде голям натиск върху жените да бъдат съвършени и себеотрицателни майки, докато към бащите имаме доста ниски родителски очаквания.
Не казвам да спрете с хвалбите. Обожавам да гледам как хвалят Бил за нещата, които прави за децата. Той е добър баща, защо да не му се възхищаваме? Но нека да се хвалим и една друга. Нека видим жена, която говори по телефона, докато бута количката и да си помислим „Уау, тя избра да не стои вкъщи и да наддава в eBay, пиейки чиста водка. Тя избра да излезе в парка и да бъде прекрасна майка.“
Празнувайте, дайте пет и поздравете всички Кралици днес. Защото заслужават овации.
Просто не успяваме да го видим.
Източник: Bright Side
