Закусвах с приятелка и, разбира се, в един момент трябваше да смяня памперса на Сноу. В тоалетните нямаше маса за повиване. Няма проблем. Ресторантът е беше в един парк, така че отидох доста надалеч, сложих я на тревата и я преобух. Не е кой знае какво.

След половин час една жена се приближи до мен и каза „Видях, че сменяте памперса на дъщеря си. Можете ли да използвате масата за повиване следващия път.“

„Нямаше“, казах. 

„Има. Тя е в тоалетната за инвалиди, която е от другата страна.“

„Хубаво, вероятно няма да се наложи да ака в следващите 6 часа, но ще се съобразя.“

Почувствах се като пълен неудачник. Светът продължи. 

Следващият уикенд бяхме в парка заедно. Трябваше да се сменя памперсът на сина ни Руми. Казах на Бил, че е негов ред. Той сложи Руми на тревата и го преобу. Група жени минаха покрай нас и една от тях каза „О-о-о, добър татко! Това искаме да виждаме, продължавай така!“

Бил се почувства легенда. Светът продължи. 

Не се замислих особено, защото съм свикнала. Свикнала съм да ме преценяват и съдят за неща, за които мъжът ми го хвалят. Свикнала съм да прибирам децата на фона на осъдителни погледи, когато закъснея малко, докато Бил е свикнал с червения килим и оркестъра, които го приветстват за героичната поява. 

Така стоят нещата в обществото. Поставяме твърде голям натиск върху жените да бъдат съвършени и себеотрицателни майки, докато към бащите имаме доста ниски родителски очаквания.