Със сигурност можех да избухна в далеч по-вулгарни форми на обида, но истината е, че у дома никой не упражнява вербално насилие. И това бе мой провал.
Моментално спрях по средата на следващото изречение и с половин уста се извинх, че съм го обидила. Той сякаш не го забеляза. Събра възглавниците, подреди и се върна към старата си игра, без въобще да отрази случилото се.
Опитах се да последвам примера му, но нямах мира и знаех, че му дължа истинско извинение.
Трябваше да се убедя, че ме е чул и го е осъзнал
Седнахме заедно и казах: „Съжалявам, че те нарекох пикльо преди няколко минути. Това беше голяма грешка. Ти не си пикльо. Ти си добро момче и една беля не променя това. Знам колко се стараеш да бъдеш послушен. Извинявай.“
Той отвърна „Прощавам ти“. Дадох му голяма прегръдка, той се ухили и с палав блясък в очите каза „Да ме обиждаш е пиклива работа, нали, мамо?“.
Смях се е и се съгласих с него.
Продължава на страницата на Новите родители
