Вярвай на предчувствията!

21 март 2018 г., 13:50
5795

Shutterstock

Сигурно и вие понякога вземате решения по интуиция. На кого не му се случва? Наистина, при мисълта за нея често влагаме разумна доза насмешка – дълбоко в себе си всеки, изкушен от науката (за каквито се имаме и ние), вярва, че предчувствията и необяснимите усещания са бабини деветини.

И каква изненада тогава, че именно сериозната наука ни съветва: Вярвайте на своите предчувствия! Вземайте насериозно това, което усещате „със стомаха си”, защото често пъти то е сигнал от хилядолетни инстинкти, които еволюцията е натрупала в гените ни. Тези древни сигнали могат да ни помогнат да се ориентираме много по-добре в преломни житейски ситуации, каквито са влюбването, срещата с нови и важни хора, сблъсъкът с непознати ситуации, започването на нова работа.

Психологът и психиатър Джудит Орлоф от Калифорнийския университет в Лос Анджелис очертава четири основни „необясними” сигнала, които никога не бива да пренебрегваме.

Сигналите на тялото

Нашето тяло има много механизми, с които привлича вниманието ни, когато стане нужда. Случва ли ви се понякога да настръхнете от страх, възбуда или нервно напрежение? Да потреперите от крилцата на прословутите „пеперуди в корема”? Обикновено такива усещания ни спохождат, когато сме изправени пред ситуация, която по някаква причина е много важна за нас. Точно затова те не бива да бъдат пренебрегвани.

Повечето от нас не са наясно, че в тялото ни всъщност има два мозъка. „Вторият мозък” е ентеричната ни нервна система (ЕНС), която е част от автономната нервна система и контролира стомашно-чревния тракт и рефлексите.

Наричат я втори мозък, защото е независима

от останалите системи в тялото. В нея има повече нервни клетки, отколкото в гръбначния стълб. Тя приема и изпраща нервни съобщения, „архивира” емоциите и опита и реагира на чувствата. Много от химикалите, които се произвеждат в мозъка, се срещат и в стомашно-чревния тракт, например над 90% от серотонина и 50% от допамина в тялото – хормоните, които отговарят за усещането ни за щастие и спокойствие. 

Една от функциите на втория мозък е да предизвиква различни усещания в стомаха – нервното присвиване при стрес, пулсирането от възбуда, прилошаването и така наречените пеперуди. Общуването между двата мозъка – главния и „стомашния”, обяснява много от физиологичните и душевните реакции, които усещаме всеки ден. Най-просто казано, главният мозък се учи от стомаха. От неговите реакции той разбира дали човек е изял нещо лошо, намира се в неприятна ситуация или... е влюбен.

И в това няма нищо чудно. Много преди да развият главен мозък, примитивните видове са имали стомашно-чревен тракт. За да оцелеят в първичния бульон, тези същества са разчитали на неговата връзка с околната среда и са развили сетива, които да им казват кое става за ядене и кое – не, кое е опасно и кое - полезно. Именно стомашно-чревният тракт е

първата информационна система,

от която гръбначните организми черпят знанието си за околния свят.

И това знание не бива да се пренебрегва и днес. В него няма нищо метафизично – много от най-големите бизнесмени на света разчитат до голяма степен на „коремния си инстинкт” – неслучайно на английски език интуицията се нарича именно gut feeling (усещане в корема). Има много успешни примери за ползата от това да слушаме гласа на стомаха си. Милиардерът сър Ричард Брансън, собственик на конгломерата Virgin Group, разказва в автобиографията си, че винаги взема решения, свързани с хора или бизнес предложения, в рамките на 30 секунди, тоест, преди да може да направи логична оценка на ситуацията. Очевидно това не се е отразило зле на делата му. Друга легенда – Рей Крок, който преди 50 години основава веригата за бързо хранене McDonald’s, разказва, че е последвал „коремния си инстинкт”, когато през 1960 г. отхвърлил съветите и предупрежденията на адвокатите, изтеглил заем от 2,7 млн. долара, за да започне бизнеса си, и... останалото е история.

Дежа вю

В превод от френски „дежа вю” означава „вече видяно”. Почти всички хора в един или друг момент от живота си получават това сюрреалистично усещане – сякаш вече сме били на това място и сме изживявали този момент по съвършено същия начин, макар и да знаем, че това е невъзможно.

Швейцарският психолог Карл Юнг описва един случай на дежа вю, който преживял по време на пътешествие в Африка. Докато се возел с влака към Найроби, Юнг видял през прозореца висок черен мъж, облегнат на копието си, който внимателно наблюдавал влака. „Имах усещането, че вече съм преживявал този миг и винаги съм познавал този свят”, пише Юнг. И въпреки че това е напълно невъзможно, психологът го намира за напълно нормално и нарича преживяването „несъзнавано познато”.

Нашите инстинкти и възпитание ни карат да възприемаме всеки, когото не познаваме добре, като потенциален враг. Това има своето отражение и върху физическите ни усещания, когато например срещаме някого за първи път. И все пак

понякога се случва да се сблъскаме с хора, които сякаш познаваме от години.

От първия миг усещаме безкрайно спокойствие в тяхната компания, чувстваме, че можем да говорим с тях за всичко, приемаме безкритично тембъра на гласа им, походката, миризмата им. Това означава, че тялото ни инстинктивно ги приема не като непознати и враждебни, а като свои и близки.

Защо става така? Науката все още няма сигурен отговор на този въпрос. Възможно е да става дума за химическа реакция, отключена от феромоните на другия човек, които достигат до нас чрез обонянието. Според някои теории, макар и обонянието да е отстъпило на заден план като „сетиво за запознанства” при хората, химическите сигнали на другите все още ни влияят на подсъзнателно ниво и казват: „приятел”, „враг”, „идеален партньор”. Проучване, проведено през 2002 г., показа, че

жените предпочитат миризмата на мъже, чиито гени са подобни на техните,

а се чувстват отблъснати от феромоните на онези, чийто геном е твърде еднакъв с техния, за да създаде здраво поколение (братя, бащи), или, напротив, твърде различен. И въпреки че ролята на феромоните в отношенията ни с другите още не е приета безусловно от науката, не бива да забравяме, че около 1000 гена в тялото ни отговарят за възприемането на миризми, а само 300 – за зрителните възприятия. Така че усещането за дежа вю може да значи: „това място или този човек са подходящи за мен”. Не го пренебрегвайте!

Синхроничност

Понякога съвпаденията са твърде големи, за да са плод на случайността. Например неочаквано се сещате за първата си любов и след минутка тя ви се обажда по телефона. Или внезапна болест възпрепятства пътуването ви, след което научавате, че самолетът, с който е трябвало да излетите, е катастрофирал.

Според много психолози тялото ни действа като едно гигантско сетиво, което възприема сигналите или „вибрациите” на цялата вселена около нас. И когато уловим тези вибрации, ние понякога несъзнателно реагираме в синхрон. Понеже не осъзнаваме връзката, съвпадението на събитията ни изглежда като случайност. Но случайна ли е тя? Като че ли понякога светът ни помага или направо ни „побутва” в правилната посока.

Един случай с британския актьор Антъни Хопкинс илюстрира чудесно това. През 1974 г. Хопкинс участва във филма

„Момичето от Петровка” по едноименната книга на Джордж Файфер.

В желанието си да прочете книгата актьорът преравя повечето книжарници в Лондон, но изданието е напълно изчерпано. Ядосан и разочарован, той влиза в метрото на площад „Лестър” с намерението да се прибере у дома. Неочаквано забелязва забравена книга на една от пейките на спирката. Приближава се и... това е „Момичето от Петровка”! Но съвпаденията не свършват дотук. След две години Джордж Файфер отива да види Хопкинс по време на снимки във Виена. Хопкинс му разказва странната случка в метрото и писателят споменава, че дори и той няма копие от собствената си книга, защото преди време го дал на приятел, който на свой ред го загубил. Актьорът извадил своя екземпляр и за смайване на двамата намерили вътре бележки с почерка на писателя – това била същата книга!

Емпатия

Това е усещането, когато интуитивно се „настроим на честотите” на другия. Например срещате приятел, когото не сте виждали от дълго време, и още преди да сте разменили и няколко думи, сърцето ви се свива от съчувствие за неговата самота и нещастие. Емпатията е способност, която не е дадена всекиму – някои от нас са по-чувствителни от обичайното към вътрешния свят на другите.

Според много учени степента на емпатия, на която сме способни, е всъщност реалното измерение на това колко сме „добри” или „зли”. Професорът по психология на развитието от Кеймбридж Саймън Барон-Коен създава теорията за седемте степени на емпатия. В книгата си „Науката за злото” той предлага проста хипотеза за природата на лошите хора.

„Основната ми цел е да разбера човешката злоба, като заменя ненаучния термин „зло” с научния „емпатия”, пише той.

Абсолютното зло е абсолютната липса на емпатия,

която обикновено се създава от лошата среда – жестоки родители, бедност, студено общество. У психопатите – по дефиниция хора, неспособни да разбират чувствата на останалите, има и генетичен елемент, който ги лишава от тази способност, смята той.

Барон-Коен разделя човечеството на седем степени на емпатия. Нулевата се среща много рядко и обикновено при хора, определяни от психиатрите като носители на „личностно разстройство”. Психологът описва историята на нацистки пазач, който принуждава едно дете да сложи примка на врата на приятелчето си „просто за удоволствие” и с пълното съзнание какво причинява на момчетата.

На шестата степен на емпатия Барон-Коен класира хора като Майка Тереза – напълно отдадени на доброто на ближния си, ведри, състрадателни и способни на така наречената активна любов. Те за съжаление се срещат толкова рядко, колкото и нацистките психопати.

Повечето от нас попадаме някъде по средата.

Хубавото е, че според наблюденията на професора емпатията се учи. Когато просто обръщаме внимание на другите повече, отчитаме техните реакции и чувства, постепенно ще започнем да ги разбираме по-добре – умение, полезно както за нас, така и за хората около нас, които ще ни бъдат благодарни. Жизненият опит е също от значение, защото най-добре можем да съчувстваме на нещо, което сме преживели сами. Натрупването на това знание се нарича емоционална интелигентност и е не по-малко важно за пълноценния живот от логичната интелигентност, особено по отношение на връзките ни с другите.

Ето защо съветът на психолозите е следният: Обръщайте внимание на собствените си чувства, преживявайте ги дълбоко, а след това обърнете внимание и на чувствата на другите и ги уважавайте. Усещането, че са разбрани, ще накара хората да ви усетят близки, да ви се доверят и да ви обикнат. А това никога не е излишно, нали?

Анна Волева

Коментари