Вчера излязохме на разходка и се озовахме на площадка за каране на летни кънки. Наоколо бе пълно с млади скейтъри. Те се движеха толкова изящно и красиво, че моята дъщеря не преставаше да ги съзерцава. Наблюдаваше ги как се пързалят и не искаше да си тръгва. Гледаше ги дълго, мислеше си нещо, чакаше… искаше и тя да се пързаля. Имаше обаче доста проблеми. Дъщеричката ми е едва на 2 годинки и половина, дори няма обувки за пързаляне, които да са с нейния размер. Аз трябваше да свърша една важна работа, а площадката за кънки затваряше след 20 минути. Тя обаче наистина искаше да се пробва и ме молеше така, сякаш светът скоро ще свърши. Отвърнах й:
„Добре, хайде да пробваме.“
Взехме най-малкият размер кънки (8), набутахме в тях малко чорапи, вързахме здраво връзките и излязохме на площадката. Малките й крачета не й се подчиняваха – те постоянно се преплитаха и тя залиташе. Общо взето, нормално за човек, който обува ролери за първи път. След 20 минути площадката за кънки затвори. И разбира се, моето момченце беше разочаровано. Тя обаче бе още по-впечатлена и вдъхновена от факта, че се е пробвала да кара.
Открихме тези вълшебни думи, когато малкият ни син бе на годинка. Когато съпругът ми ги изрече за първи път, те сякаш отвориха същинска вселена, пълна с експерименти.
"Тате, хайде да пробваме да смесим всички цветове с ръце!“ Или „Мамо, искам да ти помогна да направиш супата.“ Гореща супа, остър нож… разбира се. За мен е по-лесно да върша всичко сама, но й отвърнах: „Искам да ти помогна. Хайде да пробваме!“ Защо не? След няколко опита тя вече наистина ми помага в приготвянето на супата. Нейна отговорност е рязането на картофи и стъргането на морковите. Да, не върши нещата толкова бързо, колкото мен. Освен това не го прави перфектно. Да, стоя до нея и й повтарям стотици пъти да внимава с пръстчетата. Работата е там, че ние пробвахме. И работи.
