"Да си останем приятели, а?"
Най-тъжните думи.
Това вероятно е най-тежката обида към човека, когото изоставяте. Няма нищо необичайно в това да изгубите чувствата си към някого, нито в това да поискате да се разделите, но да предлагате приятелство, е лицемерие. Ако раздялата не е по взаимно съгласие, а единият продължава да обича, е повече от садистично да искате да си останете приятели. Всъщност това е едно от клишетата, трудно приложими на практика. Също като "Да се чуем другата седмица?" или "Ще ти звънна другата седмица да се видим!" Любопитно защо е винаги "другата седмица" - сигурно защото е достатъчно скоро, за да звучи като реална уговорка, и достатъчно далече във времето, за да бъде забравено.
Как би могла любовта да се трансформира в приятелство, ако от едната страна чувствата не са изчезнали? Устните, които си целувал; ръката, която си държал; косите, които си галил - да бъдат обикновени като всички останали? Най-близките обикновено стават най-далечни. Не само че приятелството рядко остава, ами двамата се стараят да поддържат дистанция помежду си заради редицата възможности за попадане в неловки ситуации, а и заради емоционалното напрежение, което съвсем логично не искат да си създават.
Там, където си целувал страстно, братската обич е почти невъзможна.
Там, където е имало страст, равнодушието е непостижимо.
Неслучайно партньорите ревнуват от "бившите" - бивша любов няма. Ако е било любов, не може да изчезне напълно.
Човек просто се променя и пренарежда приоритетите си, но за да обича отново, трябва да освободи сърцето си.
Цветелина Велчева
