Слънце и сянка: Животът и мълчанието на Петя Дубарова

На 4 декември 1979 г., няколко месеца преди да навърши 18 години, Петя Дубарова слага край на живота си в родния Бургас. Причината – дълбоко лична, оставена като енигматично послание в бележка с едва няколко думи:

„Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА“

И до днес не съществува категорично тълкуване на този кратък, но наситен със смисъл ред. Мнозина се опитват да го разгадаят, но отговорът на въпроса защо едно толкова жизнено, талантливо и чувствително момиче избира смъртта, остава неуловим.

Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 г. в Бургас. Майка ѝ изиграва важна роля в нейното израстване – подкрепя я, напътства я и я въвежда в света на изкуството. Още като дете Петя започва да пише стихове, които намират място в издания като „Септемврийче“, „Народна младеж“, „Родна реч“ и „Младеж“. Сред нейните литературни вдъхновители и ментори се открояват имената на Христо Фотев и Григор Ленков.

Животът ѝ, макар кратък, е белязан от изключително плодотворна творческа дейност. Петя оставя след себе си близо 200 стихотворения, десетки прозаични текстове и множество преводи на песни на групи като „Бийтълс“, „Би Джийс“, „Смоуки“ и „Пух“.

Мечтата ѝ да учи английски се сбъдва с постъпването ѝ в Профилираната английска гимназия „Гео Милев“ в Бургас. Езикът я вдъхновява, а пред съучениците си често чете свои стихове. Въпреки славата, която добива още като тийнейджър, Петя остава скромна, любознателна и жизнерадостна. Има широк кръг от приятели и обича да прекарва време на любимите си места – плажа, лунапарка и морската градина, където често свири на китара и пее.

През 1978 г. взима участие във филма „Трампа“ на Георги Дюлгеров. Именно по време на снимките в Боровец се влюбва в шведа Пер – нейна първа и единствена любов. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния“. Връзката им обаче не просъществува дълго – той спира да ѝ пише и това оставя дълбока следа в душата ѝ.

С времето у Петя започват да се натрупват тъга и усещане за неразбиране. Година преди смъртта си преживява вътрешна криза, породена от разочарование от хората и света. След едно участие в ученическа бригада, където е замесена в инцидент с повреда на пръскачка и обвинена в саботаж, тя изпада в още по-дълбоко отчаяние. Според някои това събитие е преломният момент, довел до трагичния ѝ край.

Записките ѝ от този период стават все по-мрачни. В един откъс тя пише:

„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!“

След трагедията се появяват множество спекулации около причините за нейното решение. Сред тях остава упорито да се носи слухът за несправедливото обвинение по време на бригадата.

И до днес, когато се чете поезията ѝ, Петя остава жива – чрез думите, чрез светлината, която излъчват те, и чрез усещането, че всяко нейно стихотворение е парче от слънце и сянка, от нежност и бунт.

Избрани стихотворения на Петя Дубарова:

Изповед

(след родителска среща)

Заключваха ме – счупвах всяка брава,

не чувствах как вината в мен тече!

А в сянката ми девствено лилава

се вливаше и сянка на момче.

Завръщам се! Вината ми огромна

ме стяга в своя чер невидим креп!

На дните ми от счупената стомна

изтичаше налятото от теб!

Прощаваш ли ми, мамо? Аз се връщам.

Пред теб! Неблагодарницата аз,

смутена и виновна, се превръщам

във стрък от тебе, в твой единствен час.

И ти ще видиш – никак не е късно,

свидетел ми е мъдрият Бургас.

И твойта радост, мамо ще възкръсне,

кълна ти се – виновницата аз!

Мои часове

Една звезда – светлинна и далечна,

отчупи се и блъсна се в безкрая,

погреба я морето сиво млечно

и вятър се опита да излае.

Една вълна, изваяна от мрака,

обиди се за нещо на прибоя,

отиде си, остави го да чака,

разяждан сам от самотата своя.

Една луна – простряна длан от злато –

пречупва очертания в тъмите,

мътнее като посивяло лято

и глъхнат кратери в плътта и скрити.

В такива часове на радост своя

във амфора старинна се превръщам,

защото вятъра, луната-длан, прибоя

във своята дълбочина поглъщам.

През стъкло от лято

На косите ми поляга като пъстра селска кърпа

радостта. А дъждовете ме обличат със вода.

И немирна струя въздух смешно дрехите ми дърпа.

Хвърля светла сянка облак като дядова брада.

И препълнена със лято, през стъкло от лято гледам,

за да видя как топи се като синя свещ нощта.

За да видя сън от лято, през стъкло от лято гледам,

за да видя невидени досега неща.

Заключваха ме

Заключваха ме – счупвах всяка брава,

не чувствах как вината в мен тече!

А в сянката ми девствено лилава

се вливаше и сянка на момче.

Завръщам се! Вината ми огромна

ме стяга в своя чер невидим креп!

На дните ми от счупената стомна

изтичаше налятото от теб!

Прощаваш ли ми, мамо? Аз се връщам.

Пред теб! Неблагодарницата аз,

смутена и виновна, се превръщам

във стрък от тебе, в твой единствен час.

И ти ще видиш – никак не е късно,

свидетел ми е мъдрият Бургас.

И твойта радост, мамо ще възкръсне,

кълна ти се – виновницата аз!