Да си оптимист е едно, но да отричаш изцяло действителността – съвсем друго. Хората, които го правят, страдат от т.нар. синдром на Пипи Дългото чорапче. Това ще рече, че се стремят да си направят света такъв, какъвто на тях им харесва. Понякога реалността може да бъде субективна. Така например само защото сме сигурни, че днес времето е лошо, понеже е само 15 градуса, не означава, че друг не би го описал като хубаво. Докато мнението ни за времето може да варира, то има факти, които сме длъжни да приемем за неоспорима истина, харесва ли ни, или не. Например кой в момента е министър-председател на страната или в колко часа започват новините по телевизията.
Има обаче хора, които са склонни да изопачават действителността. Те си правят света такъв, какъвто на тях им харесва – и точно затова тази тяхна склонност е наречена синдром на Пипи Дългото чорапче по известната героиня на Астрид Линдгрен. Без да е медицинско понятие, този синдром е много показателен, обяснява Петра Бешонер, специалист по психиатрия, психотерапия и психосоматична медицина и главен лекар на клиниката за спешна помощ в Бад Залгау. „Той описва тенденция, позната на мнозина: когато нещо стане прекалено натоварващо, сме склонни да си затваряме очите за определени аспекти от реалността и да си създаваме мислено такава представа за ситуацията, която е по-лесна за понасяне“. Това не е заболяване, а съвсем нормален защитен механизъм, който би могъл да ни стабилизира за кратко време. „Положението става сериозно, когато някой постоянно живее в тази измислена реалност и не приема други гледни точки“, казва д-р Бешонер. Тогава може да се стигне до конфликти, блокиране на решения или накърнени взаимоотношения. Психоложката пояснява, че подобно отхвърляне на действителността рядко е осъзнато. Много по-често засегнатите отначало просто не могат да понесат определени истини, защото ги смазват емоционално.
Отхвърляне на реалността като защитен механизъм
Какво се крие зад склонността на даден човек да променя (малко) действителността? „В много от случаите наистина става дума за защитна реакция – казва д-р Бешонер. – В психологията говорим за потискане, отричане или когнитивно изкривяване. Това означава, че мозъкът подрежда информациите така, че да са приспособени към актуалното душевно състояние“. Ако например някой преживява криза, често възприема негативните сигнали по-слабо, за да се съхрани и да остане емоционално стабилен. Но стане ли този механизъм навик, човек лесно губи връзката с важни събития от всекидневието. Тогава вътрешната съпротива се превръща в ограничение. Според психоложката зад това отхвърляне на действителността често се крие опит за избягване на разочарования или сдържане на чувства.
Поддържане на баланс между реалност и оптимизъм
Д-р Бешонер обяснява, че по принцип оптимистичната нагласа е нещо много ценно. „Сериозно става тогава, когато рисковете или границите периодично се подценяват. Който неизменно гледа на света през розови очила, често пренебрегва предутредителните сигнали: претоварване в работата, здравословни проблеми или конфликти, които неотложно се нуждаят от разрешаване.“ В междуличностните отношения подобно поведение също може да породи трудности – например като създадем у партньора си усещането, че не го вземаме сериозно. Или когато единият партньор поема „реалните“ предизвикателства, а другият не излиза от вътрешната си зона на комфорт.
От друга страна, казва специалистката, този оптимистичен или фантазен вид поведение може да е много привлекателен за околните, понеже издава лекота, креативност и въображение. Затова в идеалния случай е необходимо да съблюдаваме баланса. Хуморът и оптимизмът са ценни качества, но не и ако водят до постоянно отхвърляне на реалността. Важно е положителната енергия да бъде в балансирано сътношение с действителността. Защото в крайна сметка не живеем в детска приказка, а в реалния свят с всички негови предизвикателства, но и с възможностите и хубавите му страни.
