„Болката ни показва, че сме "живи". Ти наказваш тялото, защото умът ти носи по-голяма болка, но не от случилото се от, а от твоя разказ за него. Каниш я (болката от самонараняване) в живота си, за да заглуши друга, по-голяма, която носиш у себе си… Но знаеш ли? Ти можеш да пренапишеш разказа!“

Из сесия с мой клиент.

Преди няколко години в работа ми настана период, в който, по силата на неясни за мен обстоятелства, ме потърсиха няколко пациента, които използваха различни форми на самонараняване (т.нар. автоагреси). Те нямаха заявени намерения да сложат край на живота си, но страданието им бе огромно.

Следните редове са само част от откровенията, които често се споделят изключително трудно:

"Защо думите ме нараняват?"

"Не знаех как да изразя как се чувствам."

"Единственият начин, по който можех да си върна вниманието, беше да си срежа ръката."

"След като го направих, спрях да мисля за това как се чувствам."

"Получи се и не исках да спирам да го правя."

"Дъщеря ми се нараняваше в продължение на няколко години. Бях толкова уплашена и объркана. Беше ме срам, но изпитвах и гняв, така че трябваше да положа много усилия, за да разбера какво се случва. Беше като игра на криеница – тя се криеше от мен, за да не ме тревожи, а аз от нея в стремежа да я предпазя."

„Моят син често има синини по челото и подозирах, че не са случайни. Не можех да кажа дали е ядосан, тъжен или просто се опитва да привлече внимание.“

„Моят приятел скъса с мен, докато пушехме в почивката. По някакъв начин изгарящата болка от фаса на цигарата правеше момента по-поносим“

Това са гласовете на хора, които нараняват себе си нарочно, както и на онези, които са част от живота им.

Можем ли да ги чуем и ако да, какво да направим?

Самонараняването или автоагресията (от гр.autos-сам и лат.aggredior - пристъпвам, нападам) - агресивни действия, насочени към собствената личност (по Рачев и Стоименов, 1988), се определя в много страни като несамоубийствено самонараняване или НСС . То се случва, когато хората целенасочено си причиняват вреда, но не желаят да прекратят живота си. Това обикновено е индикация за тежки психологически или емоционални терзания и може да бъде изключително вредно поведение.

Изследвания, проведени у нас, сочат, че около 20-35% от децата извършват самонараняващи действия (Еюбова, 2018, Златиславова, 2021), като началната възраст на самонараняване е около 12 години. В световен план процентът на самонараняващите се млади хора (включително и на тези само с един епизод) е между 40-60% и той постоянно нараства, докато възрастта все повече се снижава. Въпреки че самонараняването като стратегия за справяне с трудни емоции обикновено се използва от тийнейджъри или млади хора, тя се среща и при други възрастови групи. Около 20 % продължават да се борят с този поведенчески навик и през зрелостта и изпитват затруднения да спрат (Whitlock & Rodham, 2013).

Често срещани видове самонаранявания включват умишлено рязане, надраскване, нанасяне на удари по тялото си, скубане на косата, чупене на кости, изгаряне, радикални ограничения в храненето, прекомерна заетост и др. Тези действия могат да варират от съвсем леки до доста тежки наранявания, включително големи и дълбоки рани, които изискват незабавна медицинска помощ. Макар че самонараняванията не се свързват непременно с желание за самоубийство, самото поведение може да бъде смъртоносно.

Вероятно ще чуете доста хора да казват, че младите използват самонараняването, за да търсят внимание. Така ли е?

Хората се самонараняват по няколко причини - включително желание да се избяга от тежка ситуация или непоносима емоционална болка, да се намали напрежението, да се изрази враждебност, да се предизвика вина или да се увеличи грижата от другите, нужда да се освободи емоционалната болка, да се почувства въобще нещо, било то и по-интензивно, или да се намери израз на чувствата. Дори ако намерението за самоубийство не присъства или не е силно, самонараняването може да изрази мощно чувство на отчаяние и трябва да бъде взето на сериозно. Някои хора, които не възнамеряват да се самоубият, могат да го направят, защото не осъзнават сериозността на метода, който са избрали, или защото не получават помощ навреме. Public Health England (2016) установи, че хората, които се самонараняват, са сто пъти по-склонни да умрат от самоубийство в годината след самонараняването в сравнение с общото население.

Особено смущаващ момент е тенденцията за „нормализиране“ на явлението, а все повечето хора говорят за това колко ефективно е то. Тук особен „принос" имат социалните мрежи, в които се споделят практики идеи, а дори много от младите стават жертва на насилие и биват принуждавани да извършват такива практики. Ето защо темата за опасностите от насилието онлайн и офлайн трябва да бъдат част от темите, които родителят или настойникът обсъжда с детето.

През последните години у нас се заговори сравнително открито за проблема, но все още много самонараняващи се хора страдат мълчаливо. Все още много родители и настойници не споделят за проблема в семейството и не търсят помощ извън него (било то поради срам или яд). Те се опитват да предпазят останалите членове от травмиращата новина или просто се страхуват, че поведението може да се прехвърли на братята или сестрите. Да не говорим, че по-рядко ще се осмелят да го обсъдят с училището или и със съответните здравни специалисти. 

Конкретният тип поведение, използвано за самонараняване, може да следва местна тенденция, може да се различава в различните културни или социални групи или да отразява текущия сюжет на сапунените опери. Най-голямата опасност е такова "модерно" или "стереотипно" поведение да бъде третирано по-малко сериозно.

Значителен брой хора могат да използват тази стратегия на механизъм за справяне с дадена житейска ситуация еднократно. Други го повтарят продължение на месеци или години. Това поведение може да бъде преходно, което се предизвиква от определен стрес и се решава сравнително бързо, или да бъде част от по-дългосрочен модел на поведение, който е свързан с по-сериозни емоционални / психиатрични затруднения.

Когато са налице редица основни рискови фактори, рискът от по-нататъшно самонараняване е по-голям. Някои млади хора прибягват до повтарящо се самонараняване с лек характер, като надраскване, което може да се извърши в рамките на приятелска група. В този случай може да е полезно да се предприеме сдържан подход, като се избягва ескалация, въпреки че в същото време трябва да се следи за появата на признаци на по-сериозно самонараняване. Също така е важно да се обърне внимание на всички основни проблеми / дистрес, за да се предотврати повишено самонараняване"... израз на личен дистрес, обикновено направен насаме от лице, което се наранява. Естеството и значението на самонараняването обаче се различават значително от човек на човек. Освен това причината, поради която човек вреди на себе си, може да бъде различна във всеки отделен случай и не трябва да се приема, че е една и съща. (NICE, 2004)

Както вече бе споменато, един от водещите проблеми е, че самонараняването може да доведе до животозастрашаваща криза и не винаги е възможно да се разбе какви точно са намеренията самоубийство.

Ако има някакъв вид медицинска или психологическа криза, обадете се на 112 или отидете веднага в най-близкото спешно отделение.  

Дори и самонараняването да не върви ръка за ръка с криза, не го подценявайте. Този сложен проблем засяга не само индивида, но и цялото семейство, и е добре да се обърнете към опитни специалисти, които да предложат адекватно лечение. Наличието на самонараняване не е индикация, че човек е безнадежден, луд или неспособен да живее смислен живот, не характеризира и не определя човека.