„В живота на всеки човек идва онзи критичен момент, когато трябва да се изправи срещу истината. Сблъсквайки се с нея, можете да избягате и да се скриете, като я отричате, или да се изправите в лице със своята истина, да я приемете и да станете по-силни.” (Gregory Jantz in Healing the Scars of Emotional Abuse.)

„...Не мога да повярвам, че позволих това да се случи. Мислех, че съм умна. Вярвах, че съм силна... Знаех, че съм смела. А вече 20 години живея... в страх.

Бях много влюбена в началото на брака ни и оправдавах всичко, което той правеше или не правеше – с трудното му детство, със свръхконтролиращата му майка, с тежката му работа, с това, че работеше здраво и вярваше, че го прави наистина заради нас. Но колкото повече го оправдавах, толкова повече се превръщах в жертва, защото следващия път ставаше по-лошо. А винаги имаше следващ път. Никога не ми е посягал физически. Е, като изключим онзи път, когато метна тежката връзка с ключове, докато държах в ръце бебето... или пък, когато лежах с висока температура и той запрати тежкия мраморен пепелник по мен... дори не разбрах защо. Но, да, не ме е наранявал физически. Беше достатъчен страхът. Страхувахме се само като чуехме, че се отключва външната врата, защото нямахме представа в какво настроение е. Страхувах се да не го ядосам с нещо, макар че никога не можех да го предвидя. Ядосвах го, когато сгрешах, ядосвах го, когато се извинявах и се опитвах да поправя грешката. Но за мен лошото идваше после – когато след като е чупил, крещял и обиждал – се държеше все едно нищо не се е случило, държеше се мило, беше кротък и любящ, беше човекът, в когото се бях влюбила. И аз вярвах ...отново... че няма да има следващ път... И така 20 години.

Децата пораснаха и сега се чувствам виновна, че все още съм с него и търпя. Трябва да спася остатъка от живота си – не заради децата... заради себе си.”

Повечето хора знаят какво е физическо насилие, но когато става дума за емоционално насилие, са склонни да го приемат по-скоро като нещо от „сивата зона”.

Най-срещаният сценарий за емоционално насилие е в интимните отношения, в които мъжът е насилник, а жената е жертвата. Всъщност различни проучвания показват, че мъжете и жените могат да бъдат емоционални насилници в еднаква степен. Истината е, че емоционално насилие може да има във всеки вид взаимоотношения – между родител и дете, между приятели, между роднини.

Какво е емоционално насилие?

То включва постоянен модел на вербални обиди, заплахи, тормоз и постоянна критика, също както и по-фини техники като сплашване, засрамване, манипулация.Емоционалното насилие се използва, за да се контролира и доминира другият и често се случва, защото насилникът има рани от своето детство, с които не се справил – вероятно в резултат на насилие спрямо самия него. Той не е усвоил здрави механизми за справяне или как да има позитивна, здрава връзка. Вместо това, той се чувства гневен, наранен, страхлив и безсилен. Вероятно има много причини да се държи по този начин. Може би е израснал в семейство, в което е имало много скандали или сарказъм, или е имал в миналото си взаимоотношения, които са го направили несигурен. Но каквато и да е причината, тя не може да бъде използвана за извинение.

Сред мъжете и жените емоционални насилници често се срещат изразени личностни разстройства в това число гранично личностно разстройство, нарцистично и антисоциално личностно разстройство. Макар емоционалното насилие невинаги води до физическо насилие, то физическото насилие почти винаги е придружено с емоционално насилие.

Жертвите на насилие твърде често не възприемат малтретирането като насилие. Те развиват механизми за справяне – отричане и минимизиране, за да могат да се справят със стреса. Но ефектите от дългосрочно емоционално насилие могат да причинят тежка емоционална травма на жертвата, включително депресия, тревожност и посттравматично стресово разстройство.

Терминът „емоционално насилие” „се размахва” понякога доста свободно и това е опасно. Нека да е ясно: Еднократен спор с партньора, в който и двамата ще си кажете неща, за които после ще съжалявате, не е емоционално насилие. Ако две поредни години съпругът ви забравя за годишнината, това не е емоционално насилие. Тези събития може да предизвикат известни „натъртвания” във взаимоотношенията, но като единични случаи, те не са емоционално насилие.

Но ако всяка сутрин сте изпълнени с ужас, знаейки, че отново ви предстои един ден на психологическа война. Ако сте постоянно изтощени, защото давате цялата си енергия в опити да направите партньора си щастлив (като в крайна сметка разбирате, че тези усилия са напразни.) Ако сте тревожни, нервни и изплашени, когато се наложи да общувате с партньора си. И това е животът ви всяка минута от всеки ден. Това е емоционално насилие.

Отговорът на въпроса дали поведението на партньора ви е насилие е в начина, по който ви кара да се чувствате. Ако поведението му ви кара да се чувствате малки, контролирани или ви прави неспособни да му кажете какво не е наред, това е насилие. Ако чувствате, че той (или тя) не ви позволява да изразявате себе си, това е насилие. Ако трябва да променяте своето поведение, за да се нагодите към неговото, това е насилие.

Поведения, които могат да се класифицират като емоционално насилие:

Сплашване и заплахи. Той (или тя) може да крещи, като наистина е агресивен, но може да го прави, за да почувствате страх. Това често е начин другият да се почувства незначителен и да не му се даде възможност да отстоява себе си.

Критика. Нарича ви с обидни епитети или прави неприятни и саркастични коментари. А това наистина може да смачка самооценката и самочувствието на жертвата.

Кара ви да се съмнявате. Обърква ви. Това може да включва неща като отхвърляне или игнориране на мнението ви. Или да ви кара да се съмнявате в своето собствено мнение, като се държи така, сякаш вие сте свръхчувствителни, ако се оплаквате и се опитвате да изложите своята версия за събитията; или внезапно да стане много мил, след като е бил наистина жесток.