Малкото борбено човече си беше там. В цялата тази кървава баня и при отлепена плацента то продължаваше да се бори за живота си. И успяваше. Не излязох повече от болницата. Настаниха ме в родилното отделение с леглови режим първа степен без право на мърдане (понякога имах чувството, че дори внимавам как дишам). И както винаги съм казвала, повтарям и сега, че нямаше да оцелея без грижите на акушерките и санитарките там. Знам, че всеки има своя опит, своите впечатления, своята история – но моята благодарност към тези хора там, в ръцете на които бях поверила живота си, никога няма да отмине. Никога няма да забравя добрините, които съм прибрала в сърцето си.

Акушерките, които ме държаха в ръцете си, докато повръщам.

Санитарката, която ми сменяше чаршафа, нощницата, цялото бельо на леглото постоянно и никога не изрази недоволство.

Санитарката, която ми правеше сутрин препечена филийка с масло специално за мен, без да съм молила, защото друго не можех да хапна.

Акушерката, която ми каза, че това е най-тежката диагноза в акушер-гинекологията и се гордее с мен, защото не се оплаквам, защото търпя стоически всичко, защото заслужавам да успея.

Акушерката, която ми каза, че цялата болница ми стиска палци.

Моят доктор Велев, който идваше всеки ден да ме види. И с усмивка и спокойствие ми вдъхваше сили.

4 пълни седмици на леглото в болницата издържах. Втора стая, първо легло. До вратата. Нямаше да успея без помощта на тези хора. Без денонощните им грижи. Благодарение на тях и спуканите вени по целите ми ръце, и кръвоизливите, които получих още няколко пъти, и болките в мускулите, костите и ставите, и повръщането, и киселините бяха преодолимо препятствие.

До вечерта в петък в 32-ра седмица. Не ме заболя. Не почувствах нищо. Само усетих познатата топлина и просто знаех, че моментът е дошъл. Натиснах звънеца, влетя акушерка, промълвих само: „Кръв!“ и до минута вече бях заобиколена от доктори и акушерки. Обадиха се на моя доктор, защото явно този път положението беше критично и бебето трябваше да се извади. Подготвиха ме бързо и ме свалиха за операция.

Докторът имаше по-малко от 90 секунди да извади бебето, защото с тази плацента на това място се срязва първо тя и притокът на кислород към бебето прекъсва. Разбирате какви рискове крие това. Помня как анестезиологът ми повтаряше, че трябва да се тревожа повече за себе си, защото аз съм много по-застрашена, но ме интересуваше само тя как е. Помня, че се чу едно вяло проплакване, поднесоха ми една мъничка главичка към устните и бързо отнесоха човечето в неонатологията. А аз губих съзнание много пъти, отдавна имах анемия, хемоглобин много, много под долната граница, кръвопреливаха ме непрекъснато. Операцията ми продължи повече от 2 часа. Но доктор Велев не само че спаси мен, но спаси и матката ми. Направи и невъзможното за мен в онази страшна нощ. Помня как ми подаде ръка половин час след полунощ и с умора, но облекчение в погледа ми каза, че сме успели.

Но оставете ме мен, как и дали се възстанових напълно, не е важно.

После започна борбата за дъщеря ми. Поради местоположението на плацентата беше погълнала кръв, имаше сериозни инфекции, разви пневмоторакс и какво ли още не. Но и тук имахме късмета да срещнем човеци по пътя си. Доктор Узунова, началник на неонатологията в „Шейново“, дойде по спешност и остана почти 2 денонощия, без да се прибира, за да се бори за живота на детето ми. Как се забравя това?

После започнаха малките победи – първия милиграм и половина млекце, първото отваряне на очичките, първата самостоятелна глътка въздух. Едно малко телце, което тежеше 1700 грама при раждането си, беше по-силно от всички нас. Тя просто си дойде с името – Боряна.