17 ноември - този ден ме връща винаги към преживяното през 2016 година. Международен ден на преждевременно родените деца – малките големи герои. Всъщност не само този ден. Всеки ден частица от мен живее в онези моменти и ми напомня колко безкрайно благодарна трябва да бъда, че съм жива и че детето ми е живо и здраво. Този ден просто ме кара да пиша за миналото.

2016 година беше съдбоносна за нас. Не само защото беше поредната, в която се борехме да имаме дете. Не само защото се възстановявахме след 3 загубени бременности, които ни бяха докарали до състояние, в което не понасяхме да минем през детска площадка. Колко тъжно, нали? Детският смях да ти носи не усмивки, а тъга. Много, много тъга. Физическа болка почти, която те кара да отвръщаш поглед от катерушките и люлките да бързаш да избягаш оттук, защото само си напомняш отново и отново, че ти просто нямаш място там. И може би не ти е писано никога да имаш.

Няма да крия, че съм гледала с обвинение бременните, които пушат, които ни най-малко не се грижат за здравето си и не са готови да направят дори малка жертва за бъдещото си дете; които се оплакват от дребни неразположения като гадене, киселини, хемороиди, килограми и други подобни. С времето се научих да бъда по-смирена и толерантна към чуждите болки и неразположения, защото за тези хора може би те наистина са нещо голямо. Защото не познават истинската борба. Да станеш майка. С цената на всичко.

Ето ме на прага на четвъртата бременност, прехвърлила 30-те. Виждам двете чертички и не изпитвам никаква радост, защото знам, че това не значи нищо. Виждала съм ги и преди. И после съм виждала сриването на надеждите. Прибирам страх в сърцето си, спотайвам се в най-дълбокото кътче на душата си и притихвам в очакване… на кръвоизлив, който винаги е настъпвал скоро след това, дори и след като сме чули сърчицето на бебето. Този път обаче до себе си имам доктор, на когото вярвам с цялото си сърце, на когото знам, че мога да поверя живота си. Не се разминава без обичайните тревоги в първите седмици и престой в болницата, но с помощта на медицината и правилните методи този път достигам за първи път до заветната 10-а седмица. Малко по малко си позволявам да се отпусна, да развържа примката на страха, да помечтая за бъдещето, да си представя бебешката миризма… малко по малко започвам да гледам към детските площадки, да не сменям канала на всяка реклама за памперси. Позволявам си да повярвам, че може би и на мен ще ми се случи да стана майка. Дните минават, след тях и седмиците и сякаш всичко изглежда наред. Ходя на работа, преподавам на учениците си, обгръщам ги с още по-голяма любов и внимание, както винаги съм правила, но този път знам, че освен за децата на другите майки, в сърцето ми има обич и за моето дете… Да… всичко изглежда наред.

До 20-ата седмица.