„Как да разхлабим контрола над детето и да го оставим да се справя само?” – това е един от основните въпроси за родителите на тийнейджъри. Михаил Лабковски, бивше "неконтролируемо дете" по негово мнение, а днес известен психолог, адвокат, телевизионен и радиоводещ, баща на пораснала дъщеря, разказва за своя бащин опит и за това как е изградил отношение на доверие с нея. Самият той споделя, че е правил много грешки като родител и сега знае точно какво да не го прави, пише econet.

Кога и как да пуснем детето да се справя само в големия живот?

Това не става изведнъж – отпускате. Това е процес! Дайте на детето самостоятелност, която е достъпна за него във всяка възраст. От момента, в който то седне на една маса с вас, трябва да го питате какво иска, а не да му сипвате супа в чинията, защото „така е прието“. Отчитайте неговото мнение за всичко: „Какво искаш? Какво не искаш? Какво мислиш за това? Как се отнасяш към онова?“

Детето трябва изначално да осъзнава значимостта на своето мнение, а за това е нужно да замените директивната форма на обръщение с по-мека. Шестгодишното дете трябва да има джобни пари – дайте му символични 2 лева на седмица, но то трябва да се научи как да се справя с тях. После, още от първи клас децата трябва да се грижат сами за домашните работи и уроците си!

Така, когато то достигне тийнейджърска възраст, родителите ще могат да спят нормално нощем – детето ще има свои виждания как да постъпва в тази или онази ситуация. Няма да прави глупости, защото винаги са му давали свобода и възможност да взема решения, то се е научило да ги взема.

Ако родителите във всеки един момент знаят всичко за детето си – с кого е говорило по телефона, в колко часа е обядвало, кога е приключило с уроците (и са проверили тези уроци!), им се струва, че ситуацията е под контрол. А в действителност, колкото повече родителите контролират детето, толкова по-далеч е ситуацията от техния контрол: то расте, поддава се на чуждо влияние и може да се огъне във всички посоки. Защо? Защото няма мнение - винаги е било контролирано.

Често срещано е, когато родителите разбират всичко това, но не могат да позволят на детето да върви по своя път. Особено, когато у тийнейджъра започват да се развиват всички видове хормонални странности, а родителите затягат контрола и не го пускат да излиза, например.

Държат детето в клетка и мислят, че опасността е отминала. Но то завършва училище, влиза в университет. Неговите съвипускници са пробвали всичко: пушили, пили, правили любов, те са спокойни възрастни на 18–19 години, готови да израстват и да се утвърждават, а до тях са децата, които са си стояли вкъщи. Те и на 20, и на 25 ще се държат като 14-годишни. Инфантилни, несамостоятелни. Няма никакви гаранции, че ще пораснат или че няма да станат зависими – от наркотици или от отношения. Виждал съм такива възрастни деца и това е много тъжна гледка.

Винаги съм контролирал дъщеря ми. Когато беше в 9-и клас, веднъж ми каза: „Татко, ще прекарам нощта у Ани. Ти не си някакъв психопат, няма да се обаждаш и да будиш родителите ѝ през нощта, за да питаш дали с нея сме си легнали, нали? Надявам се че си адекватен човек.“

Естествено, на никого не позвъних. Дъщеря ми порасна. Неотдавна си спомнихме този случай и тя каза: „Тате, какво ти става, каква Аня?! Тогава отидох на дискотека!“

Въобще не ми беше хрумвало, че ще постъпи така. Смятах, че контролирам всичко. А ако ѝ бях давал възможност от ранно детство да избира и да взема решения, тя щеше да ми каже преспокойно: „Тате, искам да отида на дискотека.“ Аз бих ѝ отговорил „Не“ и щяхме да се разберем нормално.

Страхът ни заставя да лъжем и крием. Дете, което никога не се е бояло от родителите си и от последствията от своето поведение, когато са му давали възможност да преценява и решава, нямаше да лъже. То няма такъв опит. Забележете – малките деца не лъжат, те започват да правят това с възрастта, защото са принудени, опасявайки се от неприятни последствия.

Географията също е важна. Едно е да пуснем детето само, докато е при баба си на село през лятото. Там също има опасности – селските момчета, цигарите, всички онези, които карат бързо по шосетата, но все пак е потенциално по-безопасна среда, отколкото улиците на големия град.

Като малка дъщеря ми живя в Израел, и когато дойде в Москва я попитах какво е първото ѝ впечатление, а тя ми каза: „Тук всички деца ги държат за ръка.“

Как родителите на бъдещи тийнейджъри да приемат реалността

Това не е просто. Сега е друго време. В моето детство децата просто се разхождаха и точка. Единствената опасност представляваше пияният мъж. Но пияният мъж е по принцип спокойно явление. Нямаше извращения, нямаше похитители на деца….

Сега не бих посъветвал да пускате децата си сами вечер. Да, много ходят до училище сами с метрото. Това е абсолютно нормално и във втори клас, даже в първи. Нормално е и денем да ги оставим да отидат до близкия магазин - без самостоятелен опит няма да се научат. Но щом се стъмни, те или трябва да си седят у дома, или да се разхождат, придружени от възрастни.

Никога не е късно да се научим да отпускаме контрола над детето си. То се е родило, пъпната връв е срязана и това е първата крачка към това да го отпуснем от себе си. Ако днес вземете решение да пуснете 10-12-годишното дете, значи така трябва да бъде. Значи сте узрели за това.

За да решите да пускате детето само е необходимо да се отървете от неврозата. Неврозата е не само тревожност, но и чувство на животински страх. Веднага щом победите това чувство, ще ви бъде по-лесно и децата няма да станат невротици.

Как могат родителите да се отърват от страховете си? Нужно е да вземат информирано решение: „Моят родителски интерес в този случай противоречи на интересите на детето. Служа на страховете си в негов ущърб, като се крия зад факта, че то ще бъде по-добре, но това не е така. Трябва да жертвам собствените си интереси, за да може детето да израсне независимо и самостоятелно."

Източник: Новите родители